— Той беше най-добрият при отстъпление и криене. По-добре да бях обучавал жена му. От нея щеше да излезе зъл и в мозъка на костите войник, от когото французите щяха да се страхуват.
Изведнъж светлосивите очи на Синджън приеха сив оттенък и тя каза неочаквано:
— Тази нощ видях Невестата девица.
— Дочух да го казваш на приятелките си. Аудиторията ти беше такава, че го оцени въпреки своята наивност, която смущава. Но, мое скъпо момиче, всичко това са глупости и ти го знаеш. Сигурно на вечеря си яла ряпа, която е превърнала сънищата ти във фантоми.
— Всъщност четях в библиотеката.
— Охо? Моля се да не се издадеш пред майка си, ако си имала шанса да изядеш с кориците гръцките ми драми. Реакцията й би зашеметила всеки.
Тя се усмихна разсеяно.
— Тях ги прочетох преди две години, Дъглас.
Той плесна с длан челото си.
— Би трябвало да се досетя.
— Мисля, че най интересната се казва „Лизистрата“, но не разбрах как жените могат да спрат съпрузите си да се бият само защото те са ги заплашили, че…
— Да, знам какво са направили тези жени — каза бързо той, беше му едновременно ужасно и забавно. Изгледа я, чудеше се дали да опита някакво конско евангелие, или поне да изрази протест срещу читателските й навици. Преди да измисли нещо подходящо, Синджън продължи замислено:
— Когато към полунощ се качих по стълбите, видях да се процежда светлина под вратата на стаята, която е до твоята. Отворих колкото се може по-тихо и тя беше там, стоеше до леглото, цялата облечена в бяло. И тихичко плачеше. Изглеждаше точно така, както я описваха във всички разкази. Беше много красива, с дълга и права до кръста коса и толкова руса, едва ли не бяла. Обърна се, погледна ме и после просто изчезна. Преди да изчезне, заклевам се, тя искаше да каже нещо.
— От ряпата е — настоя Дъглас. — Забрави, че си яла. Не вярвам в духове. Нито един интелигентен човек не вярва в явления с духове.
— Това е, защото не си я виждал, а освен това не се доверяваш, че именно жена може да каже откровената истина. Затова предпочиташ зеленчуците за обяснение.
— Ряпа, Синджън, ряпата.
— Много добре, но аз я видях, Дъглас.
— Защо става така, че само жени я виждат?
Синджън вдигна рамене.
— Не знам дали се появява само на жени. Всички предишни графове са писали за нея, че се явява само на жени, но кой знае? Според моя опит джентълмените не са склонни да признаят нещо извън обикновените неща. Те не биха поели риска да изглеждат смешни, може би това е причината.
Дъглас заговори толкова саркастично, колкото бе способен.
— Твоя опит, а? Значи ти мислиш, че нашата Невеста девица е стояла над леглото и е оплаквала непокътнатостта на своето моминство, защото е знаела, че младоженецът никога няма да дойде? Така тя е била обречена да не стане никога съпруга и майка?
— Може би.
— По-вероятно момичето да се е омъжило повторно след година, да е родило шестнайсет деца, както е правила всяка добра жена, живяла през шестнайсети век, и да е умряла от старост с провиснала и посивяла коса и с изпадали зъби.
— Съвсем не си романтичен, Дъглас.
Синджън се обърна да проследи един ястреб, който прелетя ниско над главите им с широко разтворени гладки крила — красива гледка. След това се усмихна на Дъглас и в усмивката и трепкаше удоволствие. Това го порази. Тя беше малко момиче, само на петнайсет години, а тази прекрасна естествена усмивка даваше обещание за жената, в която щеше да се превърне. Той осъзна, че практически това го изплаши до смърт.
— Но аз я видях, Дъглас, както са я видели и други. Знаеш, че я е имало тази млада дама, а нейният съпруг, с когото са се оженили само три часа преди това, е бил убит. Когато е чула вестта, тя се е самоубила. Била е само на осемнайсет голини. Толкова го е обичала, че не е могла да живее без него. Трагедия. Записана е в пълни подробности от Олдън Шербрук, първия граф Нортклиф. Дори татко писа веднъж за нея.
— Знам, но можеш да бъдеш сигурна, че аз няма да напиша и дума за този несъществуващ призрак. Това са дрънканици, и то съобщавани от истерични жени. Бъди сигурна, че твоята Невеста девица ще приключи своя път с мен. Несъмнено всички наши предци са измисляли тези разкази през дългите зими, когато са били отегчени и са търсели начин да забавляват себе си и семействата си.