Тя взе ботушите и панталоните му и побягна с тях към потока. Спря и с всичка сила ги хвърли колкото можа далеч.
Дъглас скочи да вземе дрехите си, но беше твърде късно.
— По дяволите! — Скочи в потока да хване ботушите и панталоните си, а Александра отвърза коня, метна се в кабриолета и веднага потегли. Ризата и жакетът му лежаха на дъската до нея.
Чу го да крещи след нея и подкани коня да препуска по-бързо. Той не можеше да я настигне, беше бос и само подсвирваше на конете каквото му хрумне, но те не го чуваха. Александра се усмихна. Циничен простак. Възмездието беше много сладко.
Тридесет минути по-късно Дъглас мина покрай тиса, на който се вееше ризата му, подобно на бяло знаме при капитулация. Беше се чудил къде е отишла ризата му. Значи тя я е взела, проклета да е. Беше му горещо, плуваше в пот и искаше да стисне врата й само за миг, но достатъчно дълго, за да го извие и лицето й да посинее.
Проклета глупачка. Хубава, силна, проникваща до мозъка на костите похот и както всяка жена в историята на света, тя трябва да я превърне в нещо по благородно, по-възвишено, отколкото е. Ако той я насърчи, тя ще започне красноречиво да говори за духовно сливане, за съединяване на душите им. Това нямаше да стане.
Ризата му лепнеше за изпотения гръб. Следобедното слънце изнурително печеше. След още четвърт миля видя палтото си, което се развяваше на един от по-ниските клони на кленово дърво.
Когато най-сетне с тежки стъпки изкачи широките предни стълби на Нортклиф Хол, беше готов да убива.
Холис го поздрави, сладникав като купа бульон.
— А, ваша светлост се връща от разходката сред природата. Нейна светлост ни каза колко сте хвалили прекрасните магнолии, изящно надвиснали над потока; каза, че сте протягали глава да видите върха на тополите край пътя. Каза, че сте припявали с прекрасните дроздове и сте вдъхвали аромата на люляците. Каза, че тогава сте пожелали да общувате с рибите и затова сте плували в потока. Каза колко е мило от ваша страна, че сте й позволили да се върне, тъй като я боли главата. Изглежда, малко ви е горещо, господарю. Може би искате лимонада?
Дъглас знаеше, че Холис лъже, и знаеше, че Холис знае, че той знае. Защо всички непрекъснато я пазеха? Ами той? Именно той скочи в потока и измъкна ботушите си от тинята на дъното. Именно той бъхта пеша три мили до Хол. Лимонада?
— Къде е нейна светлост?
— Тя общува с природата тук, в Нортклкф, господарю. В градината е.
— Мисля, че каза, че има проклето главоболие.
— Смятам, че й е минало.
— Точно така — каза Дъглас. Щеше да побеснее при мисълта, че тя седи спокойно в шезлонг, на хлад, без да се поти. Той се сепна. Разтърси глава.
Преди един месец беше свободен.
Преди две седмици мислеше, че се е оженил за най-красивата жена в Англия.
А сега бе прикован към една глупачка, която никога преди това не беше виждал и която го измъчваше. Правеше го също на дивак. Терзаеше го много изкусно.
В източната градина Тони седеше небрежно облегнат на тънкия дънер на една лиственица и гледаше балдъзата си. Тя беше мръсна, е потъмняла от пот коса и почернели от кал ръце. С резки движения изскубваше някакъв бурен и си мърмореше.
— Мисля, че нещата вървят добре — каза той.
Александра спря и вдигна лице към Тони.
— Нищо не върви, Тони. Той наистина не ме харесва.
— Грешиш, мила. Той те прие за своя съпруга. Освен това виждал съм го как те гледа. Как изглежда побеснял от желание и удовлетворен до насита.
— Той мрази това. До днес обвиняваше мен, че щом ме докосне, губи контрол. Само преди два часа реши да стовари вината върху спалните и леглата. Възнамеряваше, докато ме люби, да обсъжда философски въпроси, войната или нещо подобно. — Тя се засмя. — Когато това се провали, той… хъм, сега вероятно е решил да ме намери и да ми извие врата.
— Това, което си направила с него, е прекрасно, Алекс. Само да можех да го видя как се втурва гол в потока да спаси панталоните и ботушите си. Доколкото си спомням, има много камъни, в които да се спъне.
— Знам, че не е редно да говоря така, Тони, но нямам никой друг. Бях глупачка. Казах му, че го обичам. Не можах да се сдържа, думите сами излязоха от устата ми. Каза ми, че всичко, което чувствам аз, всичко, което чувства той, е само похот. Каза, че любовта е безсмислица и че му се повдига от идеята за духовно сливане.
— Наистина ли каза това?
— Не съвсем. Просто изразявам по-точно с думи чувствата му. Всъщност това, което каза, беше по-лошо, по-обидно, по-цинично.