„Накарах те да забременееш още първия път, когато те обладах.“
Не, не, той не може да знае това, нали? Вярно, че не беше имала менструация, откакто Дъглас я облада, но това при нея не можеше да се предскаже и затова просто не знаеше.
Стана, бързо се изкъпа и се облече. Тони и Мелисандра, както и чичо Албърт и леля Милдрид заминаваха същия ден, И лейди Джулиет, слава на добрия Господ.
Беше почти два часа следобед, когато първата от гостите им, лейди Джулиет, замина, след като смъмри прислужницата си даже когато се сбогуваше с домакина и домакинята.
Старата дама се намръщи.
— Това момиче беше голямо разочарование, Милдрид. Нямаше да съм доволна, ако Дъглас се бе оженил за нея.
— Това момиче е опърничаво — каза леля Милдрид.
— Въпреки това е божествена — каза чичо Албърт. — Млада е и много жизнерадостна, това е.
— Тя е разглезена кучка и с годините ще става все по-лоша — каза любещата го жена.
Тони беше прегърнал Александра и шепнеше на ухото й:
— Гордея се с теб. Не се променяй. Бъди такава, каквато си сега. Всичко ще бъде наред…
Мелисанда се загледа дълго в сестра си и каза:
— Нямам нищо против, че ти си графиня, а аз виконтеса. Имам против, че може би желаеш Тони. Никога няма да го имаш, Алекс, затова по-добре забрави за това.
Александра погледна изключително красивата си сестра и й се прииска да се разсмее на нелепите й думи.
— Обещавам никога вече да не се опитвам да го открадна от теб.
— Внимавай да не го направиш! Искаше Дъглас Шербрук и го получи. Много лошо, ако си решила, че вече не го искаш. Ще трябва да се задоволиш с него, защото Тони е мой.
— Ще опитам — смирено каза Александра.
Дъглас, който чу по-голямата част от този разговор едва се сдържа да не покаже колко е самоуверен. Попита Тони, като успя да придаде любезна нотка на гласа си:
— Ще се видим ли в Лондон?
— Може би. Моля те, Дъглас, опитай се да подготвиш всички познати за жена ми. Това може да предотврати дуели и ще ти бъда много благодарен.
— Тя вече е била там един сезон. Всички са подготвени.
— Не, този път е различно. Сега тя е по-отзивчива, по-чувствителна и затова по-уязвима. Подготви ги, Дъглас. Сега тя е богиня в човешка форма. Виждал си я как бърчи вежди.
— Добре, ще кажа на всички, че си я превъзпитал.
— Не забравяй дисциплината, мили приятелю.
Дъглас се засмя и мушна братовчед си по ръката. Сега той се отнасяше с хумор към братовчед си, нямаше я оскърбителната язвителност от миналата седмица. Александра усети прилив на надежда. Успокои се също, че Мелисанда не беше чула как си размениха тези думи. Щеше да счупи ръката на Тони.
Стояха на широките предни стълби на Нортклиф Хол, докато последната карета бързо се отдалечи по алеята.
— Да — каза вдовицата херцогиня Нортклиф, — отново сме малка компания и това без съмнение ще помрачи настроението ни.
— Не и моето — каза Дъглас е отправен към жена си поглед. — Поне за известно време.
— И таз добра! — каза любещата майка на Дъглас, щом видя как той грабна жена си за ръка и се втурна в къщата.
Дъглас чу леля Милдрид да казва:
— Хайде, Лидия, всички искаме наследник. Дъглас просто изпълнява дълга си. Той е добро момче.
Той я изтегли нагоре по стълбите и я заведе в спалнята си. Люби я два пъти и двата пъти бързо и грубо и дори за миг не помисли за наследник. Когато свърши, все още едва поемайки си дъх и с бързо биещо сърце, той се загледа в нея, но не каза нищо. Поклати глава, облече се и веднага излезе, за да отиде на езда.
Александра се взира в тавана, без да помръдне в продължение на петнадесет минути, накрая стана, за да се съвземе. Докато се къпеше и се обличаше, тя мислеше за смаяното изражение на лицето му, когато каза в устата му точно в момента, в който той се изпразваше:
— О, Дъглас, изпитвам толкова силна похот към теб.
Той изръмжа.
Дъглас не дойде при нея тази нощ. Александра подозираше, че размишлява в библиотеката за похотта и за други подобни неща — най-малкото се надяваше, че прави това. Заспа в спалнята си. В полунощ, когато мракът е най-гъст и непроницаем, тя съвсем неочаквано се пробуди. Не смееше да помръдне, не разбираше какво става. Знаеше само, че не е сама.
Тогава я видя. Млада жена, която бе виждала преди, цялата бяла и ефирна, със спусната по гърба лъскава коса, толкова руса, че изглеждаше почти бяла, очертала като в рамка изящното й лице. Изглеждаше толкова тъжна, с протегнати към Александра ръце.
— Коя си ти?
Боже, това нейният глас ли беше, съвсем слаб и тънък от страх?
Фигурата не помръдва, стоеше на разстояние по-малко от три фута от леглото, тялото й трептеше, сякаш не бе на пода, а по-скоро се носеше над него, с протегнати към Александра ръце.