От него все още бликаше енергия, когато накрая й подаде ръка да се качи в каретата. Сложи купчина кутии на седалката. Александра беше толкова уморена, че й беше все едно дали е в Лондон или в Хебрайдс. Главата и клюмна на рамото му, а той я притисна към себе ся и я целуна.
— Беше дълъг ден. Ти се справи добре. Гордея се с теб. За повечето неща все пак. Още съм недоволен от деколтетата ти.
Александра не искаше да подхваща отново тази тема. Прехапа долната си устна и избухна:
— Ти знаеш всичко за дрехите. Очевидно добре се познавате с мадам Жордан. На много жени ли си купувал дрехи?
ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Дъглас замислено я погледна, после сви рамене.
— Наистина съвсем не влиза в работата на една жена да знае какво прави съпругът й, но не виждам нищо лошо да те просветя. Да, всички жени ценят това. Още когато бях много очарователен младеж, само на деветнадесет години, разбрах, че трябва да придобия познания в областта на модата, и го направих. Ако един мъж иска да има непрекъснато жени около себе си, какво пък, той трябва да свикне с техните дребни прищевки.
— Звучи ми доста коравосърдечно.
— Не си ли поне малко благодарна за щедростта ми днес? Шест нови рокли, два нови костюма за езда. Освен това даже позволих на теб и на мадам да правите, каквото искате. Няма ли да ме възнаградиш по подобаващ начин?
Много странно е, помисли тя, но не и неочаквано, че мъжете сякаш винаги си спомнят по различен начин. Александра въздъхна.
— Горя от желание, разбира се, но ти никога не ми даваш възможност да те възнаградя, Дъглас. Още преди да ми се отдаде възможност да направя нещо, ти вече си върху мен и така аз получавам всички награди, а никога не ти купувам нищо.
— Това е интересно виждане по въпроса. Повечето жени и мъже ще си помислят, че си способна или пък изключително хитра жена. — Той се намръщи, сякаш се чувстваше неуверен в нещо, после каза: — Все още ли имаш онези тридесет лири?
— Да. Искаш да кажеш, че за да имам непрекъснато мъже около себе си, аз трябва да свикна с дребните им прищевки.
— Не става така. Винаги има мъже. Мъжете много лесно се привързват. Мъжете никога не се усмихват предвзето, не дразнят, нито пък се извиняват.
— Хайде, Дъглас, аз може и да нямам много опит, но от този, който имам, съм убедена, че в случая важи правилото, „Каквото повикало, такова се обадило“. Тридесетте лири няма много да помогнат. Не са достатъчни, за да накарат легендарните мъже да се чувстват пренебрегнати, независимо колко силно е желанието им за това. Може би е добре да купя няколко дузини един и същ предмет и да ги раздавам, когато излизам или ходя някъде. Как мислиш?
— Мисля, че ме предизвикваш, а това никак не е умно. Мисля, че имаш нужда от бой. Мисля, че трябва да престанеш с този хумор и да го преосмисляш. Проявяваш наглост и аз няма да търпя това. Замълчи, Александра.
— Може би ланци за часовници — небрежно каза тя, обърната към рамото му. — И мога да накарам на всеки ланец да гравират инициалите ми до своите инициали. Нали разбираш, да има по-личен характер.
Той успя да се овладее и каза спокойно, но студено:
— Ако бързо ми родиш наследник, всички пари, която съм похарчил за теб, няма да са отишли напразно.
О, Боже, помисли тя. Беше го предизвикала и той бързо и доста брутално й го върна.
— Ако ми кажеш, че не си искал да кажеш това, ще замълча и ще забравя за ланците и хумора.
— Нищо няма да ти кажа. По това време на годината в Лондон няма много хора за компания. Въпреки това обаче има достатъчно развлечения. Довечера Ранлей дават бал и той е съвсем достатъчен да дебютираш. Ще си облечеш балната рокля, с която беше в Нортклиф Хол. Помолих мисис Гудгейн да ти помогне.
Същата вечер, в единадесет часа и няколко минути, във великолепната къща на семейство Ранлей на улица „Карлисън“ Александра се изправи лице в лице с една жена, която очевидно познаваше Дъглас добре и все още го желаеше.
Тя ги подслушваше, но почти не се чувстваше виновна за това. Всъщност беше много повече вбесена, отколкото виновна. Те говореха на френски и тя не разбираше нито дума.
Жената беше доста хубава, стройна, много женствена, с големи очи, на около двадесет и пет години, помисли Александра, бялата й ръка бе върху ръкава на Дъглас. Беше застанала много близо до него и се привеждаше още по-близо, топлият и дъх несъмнено докосваше бузата му, както го докосваше дъхът на Александра, когато целуваше лицето му. Говореше с нисък, развълнуван глас. Дъглас леко потупваше ръката й и много тихо, гладко и без да се запъва, говореше на френски.