— Не — Няма да направиш подобно нещо!
— Я виж ти, тя може да говори — каза Дъглас.
— Чуй ме, Дъглас — Тя се облегна на лакът, косата и падна върху гърдите. — Аз съм жена, а жените имат бебета. Няма да позволя на никой друг мъж освен теб да ме докосне. Разбираш ди?
— Кой ще акушира нашето бебе?
— Акушерка. Майка ми е била акуширана от акушерка. Тя също не обича мъже.
При тези думи той се засмя, след като плъзна длан по корема й и я задържа така. Притисна я отново да легне по гръб. Ръката му беше голяма и много топла. Пръстите му я милваха и галеха. Тя се задъха.
— Ти не ме обичаш, Александра? Аз съм мъж.
— Знам, че си мъж, Дъглас Само не разбирам защо те считат за студен. Защо, виж само какво правиш и колко топъл е гласът ти. Студен! Ха!
— Кой ти каза това?
— Онзи млад мъж, за когото каза, че е лош. Хидърингтън.
— А-а. Може би е искал да разбере дали си нещастна с мен, затова е казал тези думи.
— Какво го интересува дали съм щастлива или не? Ах, Дъглас, много е приятно.
Пръстите му спряха, но тя все още усещаше топлината на плътта му, която бе непосредствено до нейната плът, и леко мръдна.
— Ако продължаваш да правиш това, ще ме накараш да забравя за какво говорех, Дъглас.
— Трябва да свикнеш, защото ще те докосвам, когато пожелая и както пожелая. Сега чуй ме добре, Александра. В известен смисъл би могло да се каже, че аз съм студен човек. Имам предвид, че съм човек, който се стреми да не се поддава прекалено много на хитрост и лукавство. Аз съм човек, който се ръководя в живота от логика и разум, а не от… — Той спря, пръстите му отново започваха да я милват и даже изруга, докато я целуваше, завърти се, качи се върху нея и проникна в нея. Стана, както ставаше винаги — бързо, грубо и дълбоко, тя цялата се потопи в удоволствието, викаше и го притискаше, отдаваше му се напълно, желаеше го повече, отколкото би могла да си представи, чувствата й бяха по-дълбоки, отколкото дълбочината, на която той проникваше в нея, толкова дълбоки, че не можеше да си припомни как се е чувствала без него. Но тя не му прошепна тези думи. Изстена, когато стигна до оргазъм, силата на изживяването я накара да ухапе рамото му. Дъглас просто прие нейното удоволствие в себе си и й отдаде своето, а когато свърши, плътно я притисна в обятията си и заспа.
Александра влезе в гостната и видя дребен, започнал да оплешивява джентълмен на средна възраст, който беше застанал пред еркерните прозорци, поклащаше се напред-назад и гледаше часовника си, а не красивия парк от другата страна на улицата. Когато я видя, той бързо сложи часовника в джоба на жилетката си и леко й се поклони. Извила глава на една страна в очакване на отговор, тя каза:
— Нашият иконом ми каза, че е дошъл един джентълмен да ме види. Странно, тъй като все още не познавам много джентълмени в Лондон. За миг помислих, че сигурно е Бичъм, но не, кълна се, той не би проявил такава нетактичност. Не е в неговия стил. Кой сте вие, сър?
— Аз? — Тоя я погледна втренчено, без да мига. — Аз? Негова светлост сигурно е съобщил за идването ми. Вие сигурно знаете кой съм аз.
Той искрено се удиви от факта, че тя не знае кой е, и Александра се усмихна.
— Не. Бърджис само каза, че е дошъл някакъв джентълмен. Може би пишете пиеси или сте актьор, който търси покровителство? Може би викарий, който има нужда от прехрана? Ако е така, съжалявам, че трябва да ви кажа, но младият брат на негова светлост без съмнение ще…
— Не! Аз съм доктор Джон Мортимър! Аз съм лекар! Аз съм един от най-видните лекари в цял Лондон! Негова светлост ме помоли да дойда при вас. Както знаете, той е загрижен, че вие ще носите наследника му и че може би сте твърде малка, за да осъществите успешно тази, задача. Помоли ме да установя дали това е истина.
Тя го гледаше с втренчен поглед, без да може да повярва. Същата сутрин бяха повикали Дъглас, проклети да са черните му очи и коси, и още не беше се върнал. Значи той е уредил да дойде този мъж. Е, поне все още не се е върнал, което значи, че няма да й се налага да спори с него пред доктор Мортимър.
— Доктор Мортимър — каза тя, но вече й струваше усилия да продължава да се усмихва, — страхувам се, че сте дошли напразно. Съпругът ми прекалено много се тревожи. Освен това, ако вече съм бременна и съм твърде малка, не би могло да се направи нищо, не е ли така?
Доктор Мортимър — човек, който знаеше собствената си цена, и то висока, непривикнал да чува толкова дръзки думи от една жена, при това жена, която се държеше с него така самонадеяно — запази самообладание и любезно се усмихна. Тя се чувства неудобно, там е цялата работа. Това бе единственото обяснение за странното й поведение, макар че съвсем не изглеждаше притеснена. Въпреки това той набра благия глас, който винаги успокоява нервните жени, леко се засмя на опита и да бъде остроумна и каза: