— Ти можеш да се справиш с това, нали Джулиъс?
— Да, шефе, разбира се.
Директорът посочва към Букс.
— Може да му стане достатъчно забавно, че да успеем да си го върнем завинаги.
Букс прочиства гърло.
— В такъв случай ще ръководя ли екипа, господин директор?
Мориарти посочва с пръст вдясно от себе си.
— Заместник-директор Дикинсън ще го ръководи и ще ми докладва.
— Вие сигурно се шегувате изричам, преди да съм се усетила.
Всички погледи се извръщат към мен. Току-що наруших единственото условие, което ми беше поставил Букс, преди да влезем, но все пак Кретена да ръководи операцията? Да не ме вземат на подбив?
Букс слага длан върху ръката ми.
— Много добре, господин директор, но аз ще имам глас в подбора на екипа, нали?
Мориарти изглежда учуден, сякаш му е трудно да разбере защо е нужно да взема отношение по такъв въпрос.
— Сигурен съм, че с Джулиъс ще се договорите.
— Не се съмнявам, но определено Еми Докъри, един от разследващите анализатори, е тази, която свърза нещата…
Букс спира да говори, защото директорът е престанал да слуша. Кретена се е навел към него и му шепне нещо, а сега и началникът на екипа се приближава към тях. Докато подчинените му бърборят в ухото му, директорът поглежда към мен. Опитвам се да си дам вид на хладнокръвен анализатор, а не на човек, чиято глава всеки момент може да избухне в пламъци.
Накрая директорът махва и на двамата.
— Госпожице Док… Докъри?
— Да, сър — отговарям аз.
— Бихте ли ни извинили, ако обичате?
Да ги извиня? Какво означава това, по дяволите? Поглеждам към Букс.
— Иска да излезеш, за да можем да поговорим за теб — пояснява Букс.
— О! — Скачам на крака и дори не поглеждам отново към масата с важните клечки, тъй като се боя, че от очите ми ще излетят кинжали и ще заковат ушите им.
— Благодаря — изричам, без да съм сигурна защо се спрях точно на тази дума. Затварям вратата, за да могат по-важните от мен хора да решат съдбата ми.
14
Рецепционистка или някаква друга служителка ме посреща в момента, в който излизам от конферентната зала — не е разрешено да се шляеш просто така, — озовавам се в малка чакалня и чета статия в „Таймс“ за затлъстяването на нацията. Без майтап — сега ли стигнахме до този извод?
Вече съм засипана с открития как причината за детското затлъстяване се крие в това, че децата седят и играят на видеоигри, приемат пълни с мазнини детски менюта, захаросани и богати на химикали десерти и безалкохолни напитки, когато Букс се появява пред мен. Вдигам вежди в очакване.
Той се усмихва и клати глава, а след това сключва ръце.
— Утре точно в пет часа имаме среща с Дикинсън в неговия кабинет, за да ни даде нареждания — казва той. — И ние ще ги следваме, Еми.
— Означава ли това, че съм част от този екип?
— Точно това означава. Директорът се съгласи, въпреки възраженията на Дикинсън, разбира се, да помагаш на екипа. Под мой надзор.
— Не ми харесва как звучи това.
— На мен също, Еми. Питам се защо изобщо трябва да го правя.
Личеше си, че е така, по огорченото му изражение. Вероятно му се бе наложило да се бори за мен вътре и би трябвало да съм му благодарна. Предполагам, че съм. Просто не ми е приятно да се отнасят с мен, сякаш имам нужда някой да ме наглежда. Това глупаво място, доминирано от мъже…
— Усмихни се, Еми — казва той. — Защото ако това не ти е по вкуса, просто ще се върна в Александрия и ще продавам книги. А без мен отново ще бъдеш отстранена.
— Не можеш да ми наредиш да се усмихвам, Букс.
Той се разсмива, но не защото съм му забавна, а защото е в добро настроение. Познавам този смях. Това е смехът на очакването, другите му емоции — раздразнение, гняв — са изчезнали.
— Ти си лично заинтересована от това разследване — припомня той. — Не биха разрешили на никой агент да участва в разследване, в което е замесен личен интерес. Не биха позволили на никой агент да разследва смъртта на собствената си сестра…
— Аз не съм агент — отвръщам, без да ми мигне окото, като някоя ученичка. — Аз съм само обикновен разследващ анализатор.
— За твой късмет — отговаря той. — Защото единствената причина да успееш е, че технически само помагаш при разследването. Ще бъдеш част от екипа.
Прав е. Знам, че е прав. Би трябвало да съм щастлива в този момент. Отмятам глава назад, преглъщам — много, много трудно — и поемам дълбоко дъх.
— Ти уреди срещата с Мориарти и нещата се получиха — казвам. — Освен това се пребори да бъда част от екипа. Оценявам всичко това, Харисън. Да.