Софи го дарява с широка усмивка. Този Букс е много забавен напоследък.
— Защо мислехте, че живее наблизо? — пита тя.
— Дезорганизираните убийци обикновено не пътуват с кола. Прекалено вглъбени са във фантазиите си. Не са от онези, които избират жертвите си внимателно, шофират дотам, извършват престъплението и се прибират у дома. Не, те действат напълно импулсивно.
— Да, добре. — Софи е хипнотизирана от учителя. — И в кое сбърка?
— Само в едно, носел е оръжието на убийствата със себе си. Повечето дезорганизирани убийци използват каквото имат под ръка; не са способни да се разхождат с оръжието и да планират, готови за нападение. Въпреки това Реджи е носел мачетето си под дългото черно палто и си го е прибирал след всяко убийство. Освен това си е взимал сувенир от всяка жертва. Това не е типично за дезорганизираните убийци, които обикновено просто си тръгват, след като извършат престъплението. Най-необичайното от всичко — продължава Букс е, че последната му жертва не е била никак случайна. Последната му жертва е била жената, която е нападнал преди години, вследствие на което е бил осъден за опит за изнасилване. В този случай определено е планирал. Всъщност точно нещата, които го отличаваха от типичния дезорганизиран убиец, ни помогнаха да го заловим. След нападението над последната жертва проста проверка ни помогна да установим кой е извършил предишното нападение и се оказа, че той живее на няколко пресечки от нея. След като го хванахме, открихме мачетето и всичките му сувенири.
— Какви бяха сувенирите? — пита лъчезарно Софи.
— И това е от нещата, които не ти трябва да знаеш — отвръща Букс.
— Искам. Хайде.
— Вземал е езиците им — обаждам се. — Отрязвал ги е и ги е пазел в кутия от обувки под леглото си. — Жалко, че развалям апетита ѝ. Можеше добре да си хапне.
— Всъщност — казва Букс и прочиства гърлото си, — това, което имах предвид, е, че не заловихме Реджи Трагър благодарение на създаден идеален профил. Беше просто късмет. Той направи голяма грешка, като нападна отново първата си жертва. Със същия успех можеше да ни изпрати гравирана покана.
— Това не означава, че профилът не може да помогне — възразявам. — Не означава и че ти нямаш такъв за субекта ни.
— Нямам, Еми. Трябва да знам повече.
— Кажи ми едно нещо за нашия човек, Букс — настоявам. — Само едно. И не казвай, че е извънредно организиран, защото ми се струва, че всички сме убедени в това.
Букс клати замислено глава.
— Едно нещо — повтарям.
— Става по-добър — отвръща Букс. — Организираните убийци усъвършенстват действията си при всяко убийство. Като че ли субектът ни е бил добър през цялото време. Но ако той е действителен, ако наистина съществува човек, който обикаля, убива хора и манипулира местопрестъпленията, така че да създава впечатление за инциденти, значи е превърнал хобито си в добре смазана машина. — Букс въздъхва. — Той няма да се издаде така, както го направи Реджи Трагър — казва. — Ще имаме нужда от полицейска работа, да, но ще имаме нужда и от ужасно много късмет.
— О, боже мой — ахвам и избутвам стола си от масата. — Точно това е, Букс.
— Какво? Вдъхнови се от заключението, че ще имаме нужда от ужасно много късмет? Леле, знаех, че съм добър, но чак толкова…
Вече съм се отдалечила от масата. Забързаната походка преминава в тичане, а след това скачам в първото такси, което успявам да хвана.
29
Отново съм в офис сградата на „Рузвелт“ и чаткам по клавиатурата си за още и още информация, а Букс подава глава през вратата.
— Еми и неизменното ѝ влечение към драматичното — подхвърля той. — Имаш ли нещо против да споделиш каква муха бръмчи в главата ти? Не може да се дължи на нещо, което аз съм казал. Заключих единствено, че субектът ни става все по-добър.
— Не беше нужно да казваш друго.
Отмествам поглед към голямата карта на Съединените щати, където звездите, показващи градовете на различните пожари, вече наброяват петдесет и пет. Трийсет и две са червени и отразяват пожарите, започнали преди около година и приключили в началото на януари с пожара на Марта.