— Къде беше първият пожар? — питам.
— Първият… не съм сигурен, че си спомням — признава той. Информацията не се е запечатала в съзнанието му, както в моето.
— Атлантик Бийч, Флорида — подсказвам му. — Осми септември, две хиляди и единайсета. Това е периодът, в който субектът ни кръстосва страната от септември до януари, преди да се върне обратно в Средния запад.
— Добре, и? — пита Букс.
— Откъде можем да бъдем сигурни, че това е първото му убийство?
— Не можем — признава Букс. — Няма гаранция. Но ти не престана да проверяваш за по-стари случаи и не успя да откриеш други пожари, които да съответстват на специфичните характеристики. Една-единствена жертва, открита в спалнята, в която е избухнал пожарът, определен като случайно възникнал…
— Точно така — казвам. — Случайно възникнал. Не съм разглеждала случаите, които не са обявени като случайност, тотално ги пренебрегнах. Те не съответстваха на модела.
— Добре… и?
Продължавам да щракам, но сега ползвам НСДИ, базата данни, до която нямах достъп, докато бях отстранена и работех от дома си. Информацията като че ли танцува по екрана; трябва да внимавам и да не го правя твърде бързо. Когато соковете потекат и информацията е твърде обемна, това заприличва на преследване на съкровище, на гигантски пъзел, а отговорът е някъде там, чака да го открия.
— Е — казвам. — Предположението ти, че става все по-добър, се оказа правилно. Може да не е бил толкова добър в началото на убийствения си поход.
— О. О, разбирам. Може да не е успял да прикрие така добре първия си пожар. Може да са установили, че е палеж.
— Точно така, Букс. Точно затова е добре, че имаме НСДИ, където се докладват палежите и подозрителните пожари.
— Бих се обзаложила, че се е издънил първия път — заявявам. — А може и да не е било само първия.
— И сега какво? Търсиш палежи из страната преди пожара в Атлантик Бийч?
— Не из страната. Предполагаме, че живее някъде в Средния запад, нали така? Ето защо започвам оттам.
Букс стои безмълвен зад мен. Най-накрая се обръщам към него.
— Това е ужасно много работа, Ем. Дори да стесниш границите до Средния запад, трябва да се прегледа цял тон информация. Сега ли възнамеряваш да започнеш? Единайсет часа вечерта е.
— Ще спя, когато умра — отсичам. — Или след като хвана този тип.
30
Букс продължава да стои облегнат на вратата, докато пиша.
— Какво? — питам.
— Щяхме… щяхме да идем да пийнем по нещо.
Усещам как нещо се преобръща в стомаха ми. Това е нещо различно у Букс. Едно време, когато работеше в Бюрото, в моментите на горещо преследване — при недостига на време и риска от преследването — последното, което нравеше, беше да пие алкохол. Той постоянно беше на ръба, винаги премисляше доказателствата. По някой път, когато още бяхме заедно, той седеше на масата за вечеря срещу мен, но виждах, че е някъде далеч и се опитна да намери път, който да го отведе в главата на злодея, прави предизвикателни предположения, преразглежда ситуацията от нови ъгли, затваря едното око, а след това другото и се мъчи да прецени дали картината изобщо се е променила. Спомням си как веднъж бяхме с Букс в един киносалон и по средата на филма по някаква причина се обърнах към него, а светлината от екрана осветяваше лицето му, но картината се промени и в този момент очите му се ококориха и проблеснаха, а аз бях сигурна, че ако някой можеше да надникне през тези очи, щеше да установи, че те не гледат филма, а постоянно повтарящата се гледка в Аламида, Ню Орлиънс или Тера Хоут.
Сега сме в разгара на преследване, а той иска да излезем на питие. Не е толкова трудно да се забележи откъде идва промяната.
Щяхме да идем да пийнем по нещо. Ние. Но това ние не включва мен. И без значение, че бях започнала да харесвам Дени Сасър, не ми се струваше много вероятно да тръгне да обикаля града в единайсет часа през нощта.
Букс има пълното право на това, напомням си. Той е необвързан мъж, а Софи — необвързана жена.
Ти го заряза. Ти си последният човек на света, който има правото да протестира.
Пък и нямаш ли си работа за вършене? Не си ли дошла тук, за да спреш сериен убиец? Дори и да си единственият човек, който е убеден, че такъв убиец наистина съществува?
— Тогава е редно да отидеш — казвам, без да намалявам скоростта, с която пиша. — Аз ще продължа с това.
— Сигурна ли си, че не искаш да дойдеш? Или мога аз да остана тук…
— Не, няма нужда — казвам. — Понякога ми е по-добре сама, концентрирам се върху работата.