Поглеждам отново към кухненската маса и подскачам при вида на огромна хлебарка. Чак след като съм прекатурила стола си назад, осъзнавам, че не е истинска; това е просто декоративна порцеланова фигурка. Кой би си купил порцеланова хлебарка?
— Съжалявам — казва Гретчън. — Имаме я от години. Джоел я обичаше. Тя… — Гретчън отново отправя поглед в далечината. — Като дете беше чула онази песен „Ла Кукарача“. Нали се сещате за песента? „Ла КукараЧА, Ла КукараЧА“?
— Да, разбира се — отвръщам с усмивка.
— Беше я чула веднъж по радиото, когато беше съвсем мъничка, на три или четири години. Затанцува и се опитваше да щрака с пръсти в такт с музиката. Мъничките ѝ руси къдрици се мятаха във всички посоки. — Гретчън си позволява да се усмихне при този спомен. — Оттогава съпругът ми Ърл започна да я нарича „мъничката ми кукарача“. Като малка не можеше да го произнесе и казваше, че е мъничката му куку-клок-а.
Гретчън прави гримаса при тази мисъл, едновременно утешителна и болезнена. Аз потискам собствените си спомени — часове, след като бях получила новината, двете с майка ми чакахме полет за Финикс, а майка ми пиеше поредното „Блъди Мери“ в бара на летището, защото самолетът ни закъсняваше. През цялото време се чудех дали е възможно да е станала някаква грешка, някаква нищожно малка вероятност нещата да са се объркали, сестра ми да е заминала някъде с пренощуване и друг да е останал в къщата ѝ, та обгарялото тяло да не е нейното, да се появим в дома ѝ в Пеория, а Марта да пристигне с атлетичната си походка с раница на гърба и да каже: „Вие какво правите тук? Да не би нещо да се е случило?“.
В момента не смея дори да помръдна, да издрънкам с кубчетата лед в чашата с лимонада пред себе си. Не смея дори да дишам.
Гретчън затваря очи и безмълвно поклаща глава — бях разбрала, че това е подходяща реакция за подобна тежка загуба. Толкова съкрушителна, толкова безгранична, за да се опитваш да извлечеш смисъл от нещо тъй безсмислено. Просто поклащаш глава и заплакваш.
— Добре, Еми — промълвява. Дори не забелязвам устните ѝ да помръдват.
Аз също затварям очи и изричам тиха молитва. След това поставям документите пред нея и ѝ подавам химикалка. Благодаря ѝ с дълга, топла прегръдка, която предизвиква сълзи и у двете ни.
Излизам навън, включвам смартфона си и набирам номера на помощник щатския прокурор на окръг Дю Паж, с когото съм разговаряла, мъж на име Фелър.
— Майката на Джоел Суонсън току-що се съгласи за ексхумацията — съобщавам, леко притеснена от ентусиазма в гласа си. Бях посветила последните два дни да убеждавам този Фелър и накрая изтръгнах следното обещание: ако успеете да вземете съгласието на майката за ексхумация, нашият съдебен лекар ще извърши аутопсията.
Приключвам разговора и подхващам още един с прокурора на окръг Шампейн, жена на име Луиз Роуз, която е толкова доволна от обаждането ми, колкото би била от камъни в бъбреците.
— Окръг Дю Паж ще ексхумира Джоел Суонсън за аутопсия — уведомявам я. — А вашият човек Къртис Валънтайн дори не е погребан още.
— Благодарение на теб, Еми — напомня ми тя. — Семейство Валънтайн организираха опело за Къртис вчера — очевидно в затворен ковчег, — но по мое настояване се съгласиха да отложат самото погребение с няколко дни.
— Хайде, Луиз. След като си ги убедила да не полагат трупа в земята, защо не може просто да го преместите от погребалния дом в моргата?
Спирам, разтревожена от безчувствения начин, по който използвам думата „труп“. Сестра ми също беше труп.
Луиз Роуз издава звук от другата страна на телефонната линия, шумна въздишка.
— Някой казвал ли ти е, че си твърде настойчива.
— Случвало се е един-два пъти.
— Ако успея да убедя Съдебна медицина да извършат аутопсията, ще престанеш ли да ми се обаждаш?
Разсмивам се. Приключвам телефонния разговор, спирам колата под наем и стискам юмруци така силно, че се боя да не си счупя някой пръст.
— Най-сетне — прошепвам.
Най-сетне ще има аутопсия — всъщност две, — за да съберем доказателства, та момчетата от Хувър Билдинг да ни предоставят екип, армия, за да заловим това чудовище.