Той ми кимва.
— Нали знаеш какво казват, че не можеш истински да заслужиш белезите си, ако не стигнеш до нещо такова.
— Какво?
— Подобно разминаване. Нерешен случай.
Точно така. На Букс му се беше случило. Постоянно говореше за това.
— Убиецът на каубойки — казвам.
Прехапва устни и кимва. Седем убийства за период от шест години на юг и югозапад — Тексас, Ню Мексико и Аризона. Всяка от жертвите беше привлекателна жена от заможно семейство. Убиецът отрязвал ръцете и краката им, преди да ги изнасили. Сензационните подробности бяха станали достояние на пресата.
Но не и една от тях: режел пръстите им и ги пъхал в устите им.
Букс се зае с разследването на късен етап, но ми беше споделил, че този случай го съсипва. Работи по него в продължение на години без резултат. Неофициално в средите на ФБР — където обичат да дават имена на операциите си — наричаха субекта Убиеца на каубойки. Последното убийство беше преди около пет години. Оттогава Букс и дума не беше продумал.
— Надяваш се да се е замесил в друго престъпление или пък да е умрял — казва Букс. — Всеки ден се питаш дали е жив и здрав и готов да продължи с деянията си. Дали днес ще убие още някой, още един мъртъв човек, защото не си свършил работата си достатъчно добре?
Всъщност целя да избегна точно това. Не желая субектът ни да се превърне в моята поучителна история. Не искам да се превърне в моя Убиец на каубойки.
Букс избутва стола си и се приближава към мен.
— Каквото и да се случи при Дикинсън, недей да губиш работата си, Еми. Той ще те обижда и унижава и ужасно ще се забавлява от това. Просто го преглътни, става ли? Понеси простотиите му, ако това е цената да останеш в Бюрото. Защото можеш да си по-продуктивна отвътре.
— По-продуктивна…
Слага ръка на рамото ми.
— По-продуктивна в намирането на твоя подпалвач убиец, дечко. Ако наистина смяташ, че този тип съществува и онези неща се случват, тогава недей да слушаш какво ти говори, който и да било. Нито мен, нито Дикинсън, нито някакъв окръжен съдебен лекар. Дори и да се наложи да се справиш съвсем сама, недей да се предаваш.
Погледите ни се срещат за един кратък значим момент, преди всеки от нас да се извърне встрани. Той е прав, разбира се. И аз винаги съм планирала точно това. Нямам никакво намерение да се отказвам от разследването.
Единственият въпрос е какво ще трябва да жертвам, за да продължа.
42
— Еми, влизай — кани ме Дикинсън.
Секретарката му Лидия вече си е тръгнала. Този етаж, на който работят началниците, е почти пуст и тих. Кабинетът на Дикинсън сега ми се вижда по-малък.
За пръв път Дикинсън не се преструва, че прави нещо друго, за да ме накара да чакам, докато преглежда доклад, менюто на някое заведение или говори по телефона, за да подчертае колко съм нищожна. Този път Дикинсън е нетърпелив да ме види, наблюдава ме с дивото изражение на хищник, надушил кръв във водата. Сега му принадлежа. Негова съм. И двамата го знаем. Той е победил.
Приближавам се до стола пред бюрото му, но оставам права.
— Можеш да седнеш, ако желаеш — предлага той.
— Ще остана права.
Той цъка с език.
— Еми, Еми, Еми. Винаги избираш трудния път, макар да има и по-лесен.
И двамата знаем какво има предвид под „по-лесен път“. Разбрах го преди повече от година, когато за пръв път доста фамилиарно лепна ръка над задника ми, докато се надвесваше над рамото ми и се преструваше, че гледа нещо на екрана на компютъра ми. После се появиха завоалираните покани за питие след работа, а най-накрая ме покани да замина с него за уикенда в Манхатън. Спомням си, че не се усетих веднага — бях толкова далеч от мисли за романтична връзка с този човек, та изобщо не ми хрумна, че има предвид любовна забежка; предположих, че е по работа.
— Защо ще ходим в Манхатън? — попитах.
Той ми намигна и ме погледна, сякаш отговорът е очевиден.
— За да се усамотим — отвърна той.
В този момент се разсмях. Беше кратко подсмихване, кикот, нищо повече, но достатъчно да му покаже, че дори мисълта да тръгна с него нанякъде е просто комична.
Когато това се случи, почувствах се малко неудобно. Имах намерение да поговоря с Кретена на следващата сутрин. Така и не се стигна до това. На следващата сутрин бях уведомена, че срещу мен е повдигнато обвинение в сексуален тормоз и непредсказуемо поведение от заместник-директор Джулиъс Дикинсън.
— Кой е по-лесният път? — питам.
Дикинсън ми намига и стомахът ми се преобръща от това. После става от стола си и заобикаля от моята страна на бюрото. Показва ми малко устройство, което прилича на старо уоки-токи с лампички и малка антена.