Дикинсън подскача от бюрото си, лицето му посивява, сякаш току-що е зърнал плъх да притичва по пода.
— Какво… какво е това?
— Това е Букс — казвам. — Явно вместо да изключа телефона, съм отговорила на обаждането. Сигурно е слушал през цялото време.
Дикинсън е поразен от развоя на събитията, цялата кръв се изцежда от лицето му (а по всяка вероятност и от скротума).
— Обаждането от… майка ти? — избъбря.
А може и да съм променила името на Букс в телефонния си указател на „Мама“. Може това да се е случило през последните трийсет минути, точно преди да се кача тук.
— Не изглеждаш добре, Джулиъс — подхвърлям. — Може би трябва да седнеш.
Дикинсън тръгва назад, далеч от телефона и мен, и се удря в стената. Съзнанието му работи на пълни обороти, опитва се да възпроизведе разговора ни, припомня си всичко, което е казал и което Букс е чул, чуди се дали може да извърти нещата, дали ще съумее да се отърве, ако отрича.
Най-накрая отпуска рамене, очевидно осъзнал, че е загубил този рунд. Изрече достатъчно, че да се уличи сам. Докато имаше вероятност да се измъкне, като ме опровергае, щом нещата опрат до неговата дума срещу тази на нисш анализатор, много добре е наясно, че Букс е любимец на директора. Предвид това явно решава, че не си струва да се бори.
— Не можете да направите това — мърмори неуверено.
— Току-що го направихме — посочвам. — Сега седни, Джулиъс, а аз ще ти обясня какво следва.
44
Двамата с Букс си тръгваме заедно от Хувър Билдинг и ни обгръща лека мъгла. Насочваме се мълчаливо към колата му, още тръпнещи след малкото си приключение. Букс не беше възторжен от идеята за подмолно подслушване на разговор със заместник-директора, но успях да го убедя, че Дикинсън ще ми налети — и се оказах напълно права, след като ме викаше за работна среща след работно време — и че трябва да се борим срещу огъня с огън. (Извинявам се за играта на думи.)
— Какъв долен простак — избухва той, щом се отдалечаваме от Хувър. — Имам предвид, знаех, че този тил не е стока, но… леле.
— Може би трябваше да поискаме повече — отвръщам. — Вероятно щяхме да го получим.
Завиваме към паркинга на Десета северозападна улица, щастливи, че се измъкнахме от усилващия се дъжд. Букс не обича дъжда. Никога не го е обичал. Няма проблеми със снега. Понася и изгарящия пек, и студа, от който зъбите ти тракат. Но не обича да го вали. Мрази подгизнали дрехи, влажна коса и цялата мърльотия. Аз пък обичам да вдишвам мириса на дъжда и да усещам вкуса му по лицето си, аромата на влага след това и усещането от хлъзгавата трева под краката ми. Може би майката природа се опитва да ни подскаже нещо за хармонията.
— Ние сме добрите, нали така? — казва той. — Поискахме това, което заслужаваме на този етап. Нищо повече. И аз като Дикинсън нямам желание да пилея ресурсите на Бюрото. Твоето разследване ще трябва да отстои мястото си, а ако не успее, не можем да принуждаваме Дикинсън да продължава да го подкрепя.
Прав е. И все пак… беше забавно да хвърля ласото, да стегна примката около врата на Дикинсън и да го гледам как се гърчи. Част от мен копнееше да поискам какво ли не от него — нов кабинет, повишение на заплатата, стипендия, — но разчитах на Букс, гласа на разума, да ми помогне да не прекалявам.
Винаги е правил това, припомням си. Винаги е заглаждал острите ти ръбове. Той беше котвата във водата, докато ти се мяташе нагоре-надолу по вълните.
— Това може да е последният ти шанс — обръща се Букс към мен. — Да се надяваме, че ще проработи.
Стигаме до колата му, нова „Хонда седан“, и караме до национално летище „Рейгън“, за да се качим на обратния си полет до Чикаго.
45
Тази вечер шофирам към дома. Дълго самотно пътуване през безкрайното небитие, има само добре осветена магистрала и чернота от двете страни. Това може да ви побърка, уверявам ви.
Знаете ли… знаете ли защо правя това? Защо записвам тези мисли за вас? Правя го, защото си мислите, че ме познавате, но не е така. Всъщност никого не познавате. Мога да ви го докажа.
Просто вземете себе си за пример. Имате свои мисли, за които никой не знае, нали? Мисли, които не сте споделяли с нито едно човешко същество, нито с най-близкия си приятел, нито с брат или сестра — с никого. А понякога става въпрос не само за мисли. Има и действия, неща, които вършите.