Сърцето ми бие като лудо, когато тя заема мястото си начело на масата и оставя две дебели папки в средата ѝ. Строго делова е. Професионалист. Предпазлива е. Но не е ни най-малко агресивна.
— Оценявам всичките изходни данни за двете жертви, които ми предостави, Дени — казва тя. — Бяха полезни.
— Това е причината да съм тук.
Дени се беше заел с оперативната работа по събирането на всичката възможна информация за Къртис Валънтайн и Джоел Суонсън, като тактично обикаляше на пръсти около местната администрация.
Лия Джейнъс се оглежда и въздъхва тежко.
— Е — заговаря тя. — Определено сте открили смущаващи факти за някои напълно сносни съдебни лекари.
Това хубаво ли е, или лошо? Звучи като хубаво… нали?
— Извършила съм повече от хиляда аутопсии по време на кариерата си — заявява тя. — Виждала съм осакатени, накълцани и измъчвани хора, потрошени, пребити и изгорени. Виждала съм всичко. Невъзможно е да се изненадам от нещо.
И? И?
— След като прегледах труповете на Джоел Суонсън и Къртис Валънтайн, можете да ме броите за изненадана — отсича тя.
— Не са умрели от вдишване на дим? — питам директно, тъй като не мога да се сдържа.
— Всъщност от това са умрели — обръща се тя към мен.
Разбира се, последното е, което искам да чуя, но в тона ѝ има нещо особено, блясъкът в очите ѝ ми подсказва, че още съм в играта.
— И все пак смъртта им не е плод на нещастен случай — допълва тя. — Това са убийства. И са най-гениалните, педантични и хладнокръвни убийства, на които съм попадала някога.
47
— Искам да съм сигурна, че това, което ви казвам, се записва — обявява доктор Джейнъс. — Ако бях получила тези трупове при нормални обстоятелства, без да разговарям за тях първо с вас, вероятно щях да достигна до същото заключение като местните съдебни лекари — че става въпрос за случайна смърт.
Тя отваря първата папка и прелиства куп снимки и формуляри.
— Имаме Къртис Валънтайн от Шампейн, Илинойс, мъж на трийсет и девет. И Джоел Суонсън от Лайл, Илинойс, жена на двайсет и три. — Доктор Джейнъс продължава със сух и дрезгав глас, сякаш чете нещо, което е чела вече хиляди пъти. — При всеки от починалите има ясно изразени натрупвания от сажди по лигавиците и повърхността на езика. Меките тъкани и кръвта в органите са с черешов цвят, което обикновено е признак за нива на карбоксихемоглобин над трийсет процента, а това от своя страна показва вдишване на токсични количества въглероден окис и цианид. Както ви е известно, всички тези доказателства подкрепят тезата, че починалите са били живи по времето на пожара и са вдишали дим и други отровни химикали — а това съответства на заключението, до което са достигнали патолозите в окръзите Шампейн и Дю Паж.
Всички кимаме в знак на съгласие.
Тя млъква и ни оглежда един по един, като задържа погледа си мъничко по-дълго, от което по принцип се чувстваш неловко. Ала е доста трудно да ни накара човек да изпитаме неудобство след седмицата, която сме прекарали. Изглежда ни преценяваше.
— И все пак вие ме предупредихте да търся по-дълбоко — продължава тя. — Ето защо направих неща извън обичайната практика на патолозите. Например извърших по-подробни изследвания на саждите в устите, гърлата и белите им дробове. Анализирах наличните токсични газове. Обикновено това са въглероден окис и водороден цианид, разбира се. Те най-често са главните виновници и е трудно да се разграничат увреждания, нанесени от други газове, от онези, получени от директните причинители. Това предположение е логично. Но щом потърсих по-дълбоко, познайте какво открих?
— Какво? — питам аз като нетърпелив студент, тръпнеща да чуя кървавите подробности, които да потвърдят първоначалната ми хипотеза, но същевременно не ги искам заради факта, че сестра ми е една от жертвите. Нямам представа коя от тези емоции предизвиква бръмченето в главата ми и треперенето на крайниците ми.
— Химическите остатъци в белите дробове и гърлата им не са това, което бих предположила предвид факта, че са лежали в леглата си, заобиколени от текстил, полиуретан, мокет и книги. Онова, което открих, беше необичайно високо наличие на серен диоксид — казва тя. — Много по-високо от очакваното при обикновен домашен пожар. Прилича на… ами… — Тя се засмива някак извинително.
— На какво? — питам.
Тя поклаща глава.
— Сякаш са вдишали дим от изгорели гуми.
— Изгорели гуми? — повтарям.