Да си призная, никога не съм предполагала, че футболен стадион може да ми се види красив отвътре. Този е такъв, поне на мястото, от което влизам аз. Всичко е направено от стъкло, стомана и тухли, има отворен атриум, свеж и изпълнен с естествена светлина, прилича по-скоро на търговски център, отколкото на стадион. Бил е изграден около стар универсален магазин, чиято архитектура е била запазена, включително и старата павирана уличка. Мога да разбера кое кара местните толкова да се гордеят с това съоръжение, и то с пълно право. От друга страна, тук има доста балкони, от които субектът ни може да ни наблюдава.
А не всички от екипа на добрите са дотам… незабележими. Стрелвам гневно един мъж на средна възраст с къса подстрижка, застанал на входа на магазин за спортни стоки, който се взира в тълпата твърде явно, вместо да се възхищава на бебешкия футболен екип, който стиска в ръце. Със същия успех можеше да носи табела, на която пише: САМО СЕ ПРЕСТРУВАМ, ЧЕ ПАЗАРУВАМ. ВСЪЩНОСТ СЪМ ЧЕНГЕ.
Минавам през входа откъм Адамс стрийт и започвам да си проправям път към мястото си — то се намира в началото на сектор 112. Игралното поле е вкопано под нивото на улицата, тъй като при строителството не искали стадионът да доминира твърде много в силуета на града. След като минавам покрай дългата метална преграда, виждам, че целият преден сектор седалки са разположени долу, а не са издигнати.
Усещането е смазващо. Шумът, цялата тази маса от хора — всичко. Никога няма да успеем да го открием тук. Те са твърде много, а ние сме малко.
Стегни се, Еми.
Проучвам сектора, докато бавно вървя към мястото си. Обаждам се на Букс.
— Здрасти, скъпи! — изричам ведро. — Днес стадионът наистина е претъпкан! Ще ми се и ти да беше тук долу. Все пак се радвам, че ще можеш да гледаш по телевизията!
— Добре прозвуча, Еми — чувам гласа на Софи от другата страна. — Какво имаш за нас?
— Сектор сто и единайсет, ред девет, място трето или четвърто. Сектор сто и тринайсет, ред двайсет и шест, в средата и ред трийсет, пето или шесто място. Също и сектор сто и дванайсет, ред осемнайсет или деветнайсет, някъде в средата. Всички са или плешиви, или лицата им не се виждат добре. Сигурна съм, че до почивката ще имам поне още десетина.
Сядам поне да се престоря, че гледам мача, и „Викинги“ печелят тъчдаун. Дяволско начало, Детройт.
83
В началото на последната четвърт Детройт губи с 20 на 6. Няма как по-малко да ме е грижа за изхода от това събитие, при което възрастни мъже са се облекли в ярки гладиаторски костюми и се опитват да пренесат кожена топка през маркировката на полето, но се вълнувам от резултата. Ако се случи това, което Букс нарича „предрешена победа“, запалянковците вероятно ще започнат да си тръгват и ние трябва да сме в готовност, че субектът ни може да напусне малко по-рано от планираното.
Дали 20 на 6 се смята за предрешена победа? Нямам представа, но от приказливите ми приятели в сектор 112 разбирам, че мачът си оставал с потенциал „две по двайсет“, така че се налага да кимам, сякаш разбирам какво означава това. Бях принудена да го правя доста често, откакто бях седнала на тази седалка. Трябваше да се преструвам на разгневена от размяната на ритници в началото на второто полувреме, да ругая заедно с другарчетата си по място заради липсата на компетентност у специалния координатор на отбора на Детройт, да кимам доволно, когато защитата на „Лайънс“ най-после се събуди. Освен това трябваше да измислям повод след повод, за да се обадя на майка си/сестра си/брат си/съпруга си/ приятеля си/леля си, всеки път, щом видех плешив мъж, с тънък нос и скосени рамене.
Букс и неговият екип вероятно са огледали отблизо всеки мъж на стадиона досега. Един от местните дори обяви Дени Сасър за заподозрян, когато се появи на стадиона.
— Липсва ми работата като анализатор — оплаквам се по телефона на „брат“ ми, щом се отправям отново към прохода към Адамс стрийт. — Нямам никакъв контрол над наблюдението.
— Разбрано — отвръща Софи. — Защо не поогледаш край преместваемите павилиони в търговската зона? Има няколко слепи участъка, където видимостта е възпрепятствана от чадъри.
— Добре.
Адреналинът ми се повишава с наближаването на края на играта. Просто знам, че той е тук. Чувствам го.
Давам си сметка, че се разхождам из търговската зона и оглеждам хората, както правех през лятото с Марта в мола. Стадионът започва да се поизпразва, но почитателите на „Лайънс“ не се отказват. Те ще останат до последното ахване — поредната мъдрост, която бях попила в сектор 112. Играта продължава да се чува идеално, тъй като стадионът е отворен към търговската част в два от ъглите. Виждам хората от екипа на правоохранителните органи по местата им на изходите. Подготвяме се за проверка на запалянковците при излизането им от стадиона, последната възможност, към която можем да прибегнем. Стомахът ми се свива. Няма начин да се остави да бъде заловен при такава неумела клопка. Твърде педантичен е. Твърде горд. Твърде умен.