Облягам се на стената до ескалаторите, които водят до горния етаж, и гледам хората да вървят. Пръстите и дланите ми барабанят в нервен ритъм по металната повърхност заедно с музиката, която кънти от стадиона. Ако мога да кажа нещо по отношение на мача, то е, че в Детройт определено разбират от музика. Домът на „Могаун“ се гордее с историческото си наследство. Заложили са на родените тук герои Кид Рок и Еминем, а докато се придвижвам обратно през атриума към мястото си, Арета Франклин започва да настоява за Р-Е-С-П-Е-К-Т.
Както вървя, започвам да долавям необяснимо странно усещане или отсъствие вдясно от себе си. Може би точно това чувство оперативните агенти наричат интуиция. То ме прави изключително неспокойна. Стадионът ми се пада отляво, а стъпаловидният таван, типичен за долната част на трибуните, кара дясната част да изглежда много по-висока. На пръв поглед не забелязвам нищо необичайно в магазините и ресторантите. Въпреки това усещам някаква неподвижност на място, където всичко и всички се движат.
Спирам и се заглеждам в малка група. Никой от хората не прилича на субекта ни, но така и не успявам да се отърва от усещането. То дори се усилва. Чувам ехото от гласа на Арета от стадиона, макар и отдалечено, сякаш се намирам между стени, които заглушават околните шумове.
Сърцето ми бие като лудо, дланите ми лепнат от пот. Не мога да го обясня… просто някак знам…
Извръщам се.
На двайсетина метра един мъж стои неподвижно и се взира право в мен.
84
Гъста коса. Гъста брада. Шапка на „Лайънс“ на главата. Очила с рогови рамки. Яката на якето му е високо вдигната. Дегизиран е. Въпреки че не мога да видя добре очите му, знам, че са вперени в моите.
Примигвам стресната и невярваща. Този човек стои на съвсем малко разстояние от мен и ме гледа. Хората минават между нас на път към тоалетните или павилионите, но всеки път, щом се появи в полезрението ми, продължава да стои все така неподвижно, втренчен право в мен.
Той е.
Една жена случайно се блъсва в рамото му. Тялото му се разтърсва, но той не отмества поглед от мен.
Той е.
Вдига леко глава, сякаш да ме огледа по-добре.
В тези няколко мига аз съм застинала, бездиханна, парализирана. В същото време искам да ме види. Тук съм, ще ми се да му кажа. Открих те.
В тези безкрайни мигове чувам припяването на Арета Франклин, усилването и заглъхването на шумовете на тълпата, докато се взираме един в друг.
Две секунди? Десет? Не знам колко време е минало, преди да си спомня защо държах мобилния си телефон в ръка, за да не се налага да ровя в джоба си в даден момент.
Моментът е настъпил. Сърцето тупка в гърлото ми, свеждам поглед и палецът ми застива над бутона за бързо набиране, незабавната ми връзка с командния център.
Вместо това вдигам отново поглед към субекта ни, чието изражение се е променило от неразгадаемо в нещо като съчувствена самодоволна усмивка.
В ръката му се появява малко черно устройство, вероятно собственият му мобилен телефон. Но за какво му е мобилен телефон точно сега…
Експлозията е така оглушителна, че почти не забелязвам как нещо рикошира в лицето ми и ме порязва, взривът е разтърсващ, защото знам, че крещя, но не чувам собствения си глас, а подът сякаш изведнъж подскача, за да ме фрасне в бузата.
В моя временен ступор нищо не ми се струва логично, нито лепкавият под и видът на собствената ми кръв, нито пулсиращата светлина от проблясващите сирени, и въпреки че не чувам нищичко, усещам го, чувствам го, както лежа на пода — внезапно променената вибрация на стадиона, която се е превърнала в непрестанен тропот, паническо препускане…
Вдигам глава по посока на субекта, мъжа, когото преследвам повече от година, но вместо него виждам ням филм на ужасите, никакъв звук, само стъписващи образи на тела в лудешки бяг, паническата им борба през тесния проход и освободили се от задръстването, устремени към изхода. Пълзя на длани и колене като ужасено псе към колона до една от вътрешните стени на стадиона и я прегръщам като любим човек, докато тълпата минава край мен, настъпва ме по стъпалата и глезените, препъва се в мен и накрая успявам да свия крака и заемам ембрионална поза.