Слава богу за това. Първата добра новина този ден.
Букс държи рисунката на полицейския художник, направена по описанието, което дадох. Гъста тъмна коса, гъста брада, масивни очила, шапка на „Лайънс“, армейско яке с вдигната яка.
— Очевидно е дегизировка — казвам. — Въпреки това точно така изглеждаше.
— Добре. Тогава да видим дали ще можем да го открием на видеомониторите как влиза в стадиона днес — отвръща той. — След това ще видим къде е седял и ще се движим отзад напред.
— Да го направим — съгласявам се. — Трябва да присъствам. Все пак точно аз го видях.
— Налага се да отидеш в болницата, Ем.
Освобождавам се нервно от него.
— Добре съм.
— Не, Емили Джийн. Ще отидеш в болницата. Трябва поне да те зашият. Това е заповед.
Втренчвам се в него и той мига пръв. Никой от нас няма да се преструва, че той може да ми нареди каквото и да било.
— Харисън Букман, заведи ме пред видеомонитора на мига — настоявам. — Иначе на теб ще са ти нужни шевове.
86
Два часа по-късно миризмата на доставената храна още се усеща в луксозната ложа, която изпълнява и функциите на команден център, а погледите на Букс, Софи, Дени и моят са помътени и уморени.
— Е, сега поне сме наясно, че не е пристигнал с дегизировката, с която е бил, когато си го видяла — обявява очевидното Букс.
— Прегледахме внимателно записите от всички входове на стадиона и така и не го забелязахме. Субектът ни е изглеждал по друг начин, когато е минал през охраната преди мача.
Букс енергично разтрива челото си, сякаш се опитва да избърше петно от мастило.
— Това беше най-добрата ни възможност да разберем къде е седял — казва той. — Все пак не е единственият начин. Ще се появи на записите от различни камери и ако имаме късмет, ще го открием в групови кадри.
Кимам, като че ли откривам надежда в думите му, но не е така. Субектът ни е помислил за всичко. Всеки път мисълта му е изпреварила нашата с километри.
— Кой знае дали изобщо отново ще посети някой от мачовете на НФЛ — казвам. — Можем да се надяваме да го направи от инат, но не бих заложила на това. Това беше. — Отпускам глава на стола. Това беше нашият шанс.
— Добре, да не се оставяме на мрачни мисли — намесва се Софи. — Да огледаме мачовете от следващата седмица и да съставим план. Това е петата седмица от този сезон, нали така? Еми, ти все още си на мнение, че има вероятност скоро да се насочи към някой от стадионите в Пенсилвания: Питсбърг или Филаделфия. Нека да видим тогава… — Тя изважда програма на НФЛ. — О, погледнете само! Играят едни срещу други следващата неделя. „Игълс“ срещу „Стилърс“, неделя, седми октомври, в един часа следобед. Това е добре, нали така?
Затварям очи. Въпреки похвалните опити на Софи да внесе слънчев лъч тук, аз виждам единствено тъмнина.
— Вече знае, че сме направили връзката с НФЛ — казвам. — Мислиш ли, че отново ще се оплете в паяжината?
— Съжалявам, аз май не съм в течение с тая история за Пенсилвания — казва Дени. Всички сме се уединили в своите тесни тунели в хода на разследването. Дени прекарва по-голямата част от времето си в оперативна работа.
— Еми търсеше модел в посещенията му по стадионите — обяснява Букс. — Когато субектът отива в район, в който има повече от един стадион, той разделя посещенията с няколко седмици, така че да не са твърде начесто. Както във Флорида, където направи пауза между пътуванията си в Джаксънвил, Маями и Тампа Бей.
— А още не е ходил в Пенсилвания — добавя Дени. — Добре. Остават едва няколко седмици от обиколката му на стадионите, така че ако ще посещава Пенсилвания втори път, ще е най-добре да го направи веднага. Разбирам.
Радвам се, че разбира. Животът ми изведнъж стана по-лек.
(Имам сътресение и мога да си позволя да съм груба, стига да не си проличи.)
— Разрешава ли се на стар и пенсиониран агент като мен да предложи нещо? — пита Дени.
— Давай — отвръща Букс.
— Можем ли да обмислим вероятността той да не отиде в Пенсилвания?
— Защо би пропуснал? — питам.
— Ами… не е ли очевидно?
— Не, не и за мен — отвръщам с нарастващо нетърпение. И това се дължи на сътресението.
— Може да живее в Пенсилвания и да не иска да го търсим там.