Оооо, мислите си вие. Майката. Споменава майка си за пръв път по време на третия сеанс след три минути и седемнайсет секунди. Дали времето е от значение? Дали в адреса на дома от детството е присъствал №317? Дали рожденият ѝ ден не е бил на седемнайсети март? Дали не го е насилвала сексуално 3+17 пъти?
Добре, ще взема да ви кажа: когато бях дете, майка ми ме обличаше като Малката овчарка и до ден-днешен не мога да се отърся от това. След като я погубих с мачете, дадох обет да осакатявам всички красиви, руси, млади жени, с които влизах в контакт, за да се отърся от ужаса. Но КОШМАРЪТ ТАКА И НЕ МОЖЕ ДА МЕ НАПУСНЕ!
Майтапя се. Знам, че това не беше особено убедително. Не го измъдрих от сърце. Може би някой път ще ви разкажа за майка си. А може и да не го направя.
Сега трябва да се приготвям за работа. Очаква ме голям ден. Смятам да се отдам поне на още едно приключение преди Деня на труда.
(Край)
10
Прекарвам сутринта по същия начин като всички сутрини през последните няколко месеца, седнала в кабинета си (познат още като втората спалня на майка ми) и ровя из проучвания и данни. Тъй като съм отстранена, нямам достъп до НСДИ — Националната система за докладване на инциденти. Но НСДИ не ми върши работа, така или иначе; там се събира единствено информация за пожарите, класифицирани като палежи. Ако произходът им е определен като инцидент или дори „подозрителен“, те изобщо не попадат в НСДИ. А моят човек се старае пожарите да изглеждат като следствие на инцидент.
Това означава, че успява да остане извън радара. Местните не докладват за тези пожари на федералните и помежду им няма диалог.
Това ме поставя пред напълно дилетантски подход за събиране на сигнали за опасност и страници като Гугъл и Ютюб, а след това преглеждане на уебстраници и бюлетини, посветени на борбата с пожари и палежи, и на последните новини на местните уебстраници. В тази страна всеки ден стават пожари, при които хора губят живота си, умишлено причинени или случайни, и независимо дали за тях се докладва пред федералните власти, или не, те поне се огласяват по местните новини. Ето защо всеки ден съм буквално затрупана от новини за пожари, деветдесет и девет процента, от които не са от значение, но аз трябва да ги прегледам до един, за да се уверя, че в купата сено не се крие игла.
Вече е късен следобед. Прекарала съм часове, свита пред този лаптоп в търсене на следи. Проучих един пожар в Лайл, Илинойс, но полицаят там още не ми е върнал обаждането.
Смартфонът ми избръмчава. За вълка говорим… Предполагам, че е полицаят, но след цял ден, прекаран в затворническа самота, с радост бих си побъбрила и с търговец, който се опитва да ми продаде застраховка по телефона.
Включвам високоговорителя на мобилния си телефон и поздравявам.
— Госпожице Докъри, обажда се лейтенант Адам Реслър от полицейското управление в Лайл.
— Да, лейтенант. Благодаря, че ми върнахте обаждането.
— Госпожице Докъри, бихте ли уточнили статута си? От ФБР ли сте?
Това е проблемът. Не съм. Би било достатъчно зле, че съм разследващ анализатор, а не специален агент — някои местни биха разговаряли единствено с агент, — но точно в този момент не съм дори и разследващ анализатор. Щом проверят личния ми код, биха установили, че съм тази, за която се представям, но проблемът е, че този код не ми дава достъп до класифицирана информация.
— Временно не съм на служба в Бюрото — отговарям. — Работя по специална задача.
Някой адвокат би определил това като технически прецизно твърдение. Оказва се просто, че ФБР няма нищо общо с тази „специална задача“, която всъщност съм си възложила сама. Най-общо казано, аз съм отстранена и се занимавам със свои неща. Представих го така, че да звучи малко по-добре, без да лъжа.
Обикновено върши работа до определена степен. Успявам да се вместя в границите между редовия гражданин и шумен репортер, но по-ниско от истински служител с правоохранителни правомощия. Ето защо задавам предимно безобидни въпроси, които ми дават минимална за целите ми полза, но не и достатъчен достъп, за да получа пълна картина, както бих предпочела.