Чувате ли ме? Чувате ли ме, по дяволите?
Защо да ви се оставя да ме заловите? А? Защо ми е да го правя? Защо да ви позволявам да узнаете нещо за мен? Не го заслужавате. Аз се опитвах да ви помогна, аз… по дяволите! По дяволите! Опитвах се да ви накарам да разберете, но защо трябва да ме е грижа за някого от вас, след като не ме разбирате, по дяволите? Защо трябва да ме е грижа, за каквото и да е вече? Не сте го заслужили с нищо. Вие и жалките овчици, дето ви следват, не сте направили нищо в живота, с което да заслужите онова, на което мога да ви науча, на което се опитах да ви науча.
Затова продължавайте да водите жалкото си овче съществуване, правете това, което ви казват другите, и не спирайте да си повтаряте, че животът ви е нормален, хубав и щастлив, без значение кой дърпа конците и без значение какво всъщност се случва по света или какво представляват в действителност хората, които се крият зад усмихнатите си маски, фризирани коси и… Както и да е, знаете ли какво? Приключих с това. Така е… Но няма да се оставя да ви падна в ръцете. Бихте могли да научите толкова много от мен, но вече е твърде късно. Защо трябва да ме е грижа за вас, след като вас не ви е грижа за мен? За мен! Защо аз да съм без значение?
Мислите си, че ще спрете хората като мен? Никога няма да успеете. Чувате ли ме, момчета и момичета от ФБР? Никога, никога няма да спрете хората като мен!
(Бележка на редактора: четиринайсетсекундна пауза.)
О, не мога… не вярвам на това. Не мога да повярвам! Твърде лошо за вас, няма да си отида тихомълком, не мога, не виждате ли, че аз просто… просто не мога…
(Бележка на редактора: осемнайсетсекундна пауза.)
Не е редно да става така. Не бива да е така. Не е правилно. Не в честно. Не съм онова, за което ме мислите. Но вие никога няма да схванете. Никога няма да се опитате да проумеете. Приключих с опитите да ви накарам да разберете. Приключих.
Изпитвам такава умора. Такава умора. Наистина нямам желание да извърша това, което се налага сега. Наистина, наистина, наистина не искам да го правя, кълна се, че не искам, моля ви, повярвайте, че не искам.
Въпреки това нямам избор. Тя знае твърде много.
(Край)
90
Четири часът сутринта. Плътна, неподвижна тишина без дори бегла светлина на хоризонта. Спокойна есенна сутрин в извънградския район на Пенсилвания, която скоро няма да е така спокойна.
Фермерската къща, собственост на Уинстън Греъм, се намира в подчинения на щатската администрация окръг Елк. Някогашната ферма е заобиколена от три страни от гъсти храсти, но е отдавна запусната, с горичка в задната част и малка тухлена къща. Чертежите, които сме получили от окръжния архив, показват, че в задната част на ранчото има три спални, кухня, дневна и хол. Има и мазе под целия контур на къщата.
От главната улица към фермерската къща се вие черен път с дължина повече от половин километър, а Уинстън Греъм е паркирал своя „Буик Скайларк“ до гаража, долепен към нея.
Хората от екипа за освобождаване на заложници са заели позиции, обкръжили са фермерската къща, буквално лежат в тревата и чакат да чуят сигнала на Букс в ухото си. Облечени са в черно от глава до пети, носят противогази, каски и автомати, в кобурите им има пистолети, а в коланите — зашеметяващи гранати.
От позицията ни върху малък хълм на около половин километър отново вдигам инфрачервения бинокъл към очите си. В къщата няма движение. Не светят лампи нито вътре, нито отвън. Изглежда, че ранчото е било изоставено.
— Благодаря, Ваша Милост — изрича Букс по телефона. Въздъхва облекчено. — Разполагаме със заповедта.
Букс беше прекарал половин час на телефона, за да дава обяснения на федералния магистрат от Питсбърг за причините, по които искаме да извършим обиск на жилището на Уинстън Греъм. Последното, от което имаме нужда след цялата тази история, е някакво съдебно правило, което да постанови претърсването за невалидно и да ни остави с празни ръце.
Букс вдига радиостанцията към устата си.
— Ръководител екип, говори Букман. Имаме ли връзка?
— Имаме връзка, Букман.
Отговорът по радиостанцията на Букс нарушава тишината на нощта.