Не забравяй къде ти е мястото, казвам си. Не е твоя работа да отиваш там. Можеш да причиниш повече грижи, отколкото да помогнеш. Току-виж си пропаднала през пода и да похабят ценно време да те спасяват. Не ти е там мястото.
Слагам си пожарникарските ботуши, които са част от екипировката ми, каската, щита и противогаза с контейнер с кислород, тежкото палто и панталоните. Защо биха ми дали тези неща, ако не очакваха да ги сложа? Изчаквам пет минути, а после се отправям вътре.
Почти невъзможно е да виждам през дима, но съм запозната с разпределението на къщата от чертежите, както и останалите агенти. Поемам чист кислород от противогаза си, макар да съм заобиколена от гъст смог. Съсредоточавам се върху пода, частично прогорен от пожара, пръснатите навсякъде овъглени късчета вестници и тези, които се носеха във въздуха като конфети в края на парад. Преминаването по този под не е безопасно, но аз не съм нито първият, нито десетият човек, който го прекосява, пък и не ме бива да чакам. Знам, че ако продължа напред през основния коридор, покрай кухнята и спалните, ще открия вратата за мазето.
Намирам вратата, отварям я, стълбището води към мазето, където няма дим. Поемам надолу. Там има поне десет агенти, казвам си. Няма значение колко е добър, не може да ги победи всичките.
Нали?
Стигам до най-долното стъпало и се обръщам. Основната част от мазето е недовършена и мрачна, бетонни стени и подове, бойлер за гореща вода, уред за омекотяване на водата, пералня и сушилня в единия край и лежанка за вдигане на тежести с щанга и допълнителни дискове в другия край.
След това обаче има дълъг коридор с врати от двете страни. Агентите ги отварят една по една и влизат с оръжията напред. Виковете им: ФБР!, АТФ! и Федерални агенти! Кънтят към мен. Свалям противогаза си и тръгвам по коридора, докато агентите проверяват помещенията едно след друго.
— Навсякъде е чисто! — извиква един от агентите към Букс, който кимва и напразно се оглежда. Вижда ме, но не гори от ентусиазъм да спори. Просто свива рамене. Цялата къща, първият етаж и мазето са били проверени.
Къде си, Уинстън Греъм?
Връщам се обратно в основната част на мазето при електроуредите и зоната за спорт. Тогава забелязвам едно шкафче в ъгъла, направено от сив метал, високо приблизително колкото мен, което има двойни врати, а на дръжката на едната от тях свободно виси отключен катинар.
За педантичен човек като Уинстън Греъм това си е чиста покана.
— Тук — казвам. — Вижте тук.
— Отдръпни се, дявол да го вземе — нарежда Букс, хваща ръката ми и ме дръпва назад. Той размахва пръст към шкафа. Агенти се приближават от всички страни. Един изважда катинара. След това в пълен синхрон агенти хващат двете врати и ги отварят заедно.
Шкафът отвътре е като всеки друг. Три рафта, два от тях напълно празни. В интерес на истината, в средата на шкафа има едно-единствено нещо.
Куп хартия.
Вързана с виолетова панделка.
— Какво е това, мамка му? — пита Букс, приближава до рафта и поглежда първия лист хартия. — Какви са тези „Сеанси на Греъм“, по дяволите?
92
Зазорява се, небето над нас преминава в ден, но продължава да е относително тъмно. Намираме се обратно на пътя в камиона на екипа от специалните наети, ползваме пода на кабината като работна маса и сме разпръснали купчината документи, обичайните размишления на един сериен убиец, които той е нарекъл „Сеанси на Греъм“. Те са номерирани — общо са двайсет и два — и има дати. Оказва се, че са записвани устно. Вероятно е използвал някоя от онези високотехнологични джаджи, които автоматично превръщат записа в документ.
Всеки от сеансите на Греъм е пръснат по пода на камиона. Първо ги прочитаме набързо. Ще има предостатъчно време да анализираме избора му на думи и разговорни изрази, цели дни ще бъдат посветени на разбора на всяко от изреченията.
В този момент търсим по-скоро следи за мястото, на което би могло да се крие това чудовище. Ето защо минавам набързо през отвратителното, изпълнено с прослава към самия него съдържание на тези страници, гнусните пасажи, в които четем за мъченията на жертвите му, и търся нещо, което би могло да ни насочи…
— Мери — изричам на глас. В запис номер дванайсет се споменава някоя Мери, разговор с нея, записан в бар. След това отново се появява в останалите глави. С всеки нов параграф фокусът се измества към нея. Той ѝ се разкрива. Измъчва се по нея. Влюбва се в нея.
Мери е барманка, задочна студентка е, бивша алкохоличка. Но как е фамилията ѝ? Къде живее? Цяла Пенсилвания ли ще трябва да претърсим, за да открием тази Мери?