— Май… беше… така. — Букс прехвърля параграфите, които се отнасят до Мери, любимата на Уинстън Греъм. — Да, трийсет и седем. Значи е родена през хиляда деветстотин седемдесет и пета или в края на хиляда деветстотин седемдесет и четвърта.
Влизам в системата на здравеопазването в Пенсилвания, за да потърся актовете за раждане.
— Ако е родена в Пенсилвания, ще бъде… точно… тук! Ето го: Алънтаун, Пенсилвания — о, по дяволите. По дяволите. Това не е Мери Лейни. Това е Марти Лейни.
— Сигурна ли си?
— Разбира се, че съм сигурна — отвръщам раздразнено. — Мога да различа Марти от Мери, за бога.
— Може да ѝ е брат.
— Може. Да продължим да търсим все пак.
Връщам се към имотните данъчни регистри, откривам номер на социална осигуровка и правя кръстосана проверка с данните от криминалните провинения. Навремето е била алкохоличка и е вероятно да е имала проблеми със закона.
Нищо. И четирите Мери Лейни от района на Питсбърг са били примерни граждани, които почитат законите.
— Добре, да се заемем с данъците — предлагам. — Данъчна агенция… данъчна агенция…
Данъчните регистри са богат източник на информация. Нужна ми е само дата на раждане. Може да не е родена в Пенсилвания, но плаща данъци тук.
Четирите Мери Лейни с четирите им дати на раждане се появяват на екрана ми.
— Дата на раждане: двайсет и втори, шести, деветдесет и четвърта — чета. — Дата на раждане: тринайсети, пети, осемдесет и втора… Дата на раждане: двайсет и седми, пети, шейсет и девета… Дата на раждане…
Подскачам от пода на камиона.
— Дата на раждане: единайсети, седми, седемдесет и пета!
Букс кима.
— Това ли е нашата Мери?
— Задръж, задръж, задръж. Нека да проверя данните за работодателя ѝ.
Моля се да е бар или ресторант, място, където биха наели барманка.
— Да! — извиквам. — Като работодател е записан спортен бар „При Ърни“.
— Това е нашата трийсет и седем годишна барманка. — Букс грабва радиостанцията. — Говори Букман. Имам нужда от хеликоптери. Мобилизирайте екипа за освобождаване на заложници. Разполагаме с адрес.
— Идвам с теб — заявявам, избутвам го от пътя си и скачам от камиона, преди да е успял да отговори. — Тя е още жива — отсичам. — Трябва да е така.
95
Щатско шосе 85 в Китанинг, Пенсилвания, е затворено на разстояние от километър във всяка посока от дома, собственост на Мери Лейни. През улицата срещу къщата има празен паркинг, който дава възможност за удобно кацане на хеликоптерите. Щатската кавалерия вече е обградила къщата. Пожарните коли чакат на по-малко от сто метра.
Екипът за освобождаване на заложници слиза от единия хеликоптер и бързо заема позиции. В основата си това е спасителна акция, но не бива да поемаме никакви рискове с Уинстън Греъм. Беше успял да ни се измъкне неведнъж, след като го бяхме спипвали. Постоянно успяваше да ни надхитри. Да, в последния „Сеанс на Греъм“ се беше постарал да звучи, сякаш я оставя — „обещавам ти, че някой ден ще се видим отново“, бяха последните му думи към нея, — но не бих изключила вероятността да се намира в тази къща и да ни чака.
Букс изтичва при хората от екипа за освобождаване на заложници и си говори нещо с тях, а аз оставам на шосе 85, точно срещу къщата. Тя е обикновена, двуетажна, с дъсчена небесносиня облицовка с бели рамки и покрив с битумни керемиди. Издига се на малко хълмче, а до предната веранда води каменна пътека.
Кавалерията на Пенсилвания е в готовност с насочени пушки, а двама души от екипа за освобождаване на заложници пресичат улицата със стълба и я поставят до страничната стена на къщата. Когато настъпи моментът, ще се качат по нея до покривчето на предната веранда и оттам ще влязат през прозорците на втория етаж, като в същото време щурмуват и първия.
Въпреки това още никой не се качва. Поглеждам часовника си. Минава седем часът сутринта.
— Изпрати „Кевин“ вътре — казва Букс.
— Това ще отнеме много време — възразявам. — Тя може да умира вътре.
Букс кимва, но не казва нищо.
— Букс, тя може да…
— Нямам време за това, Еми.
— Мери няма време.
— Чуй ме. Кой знае какво ни е подготвил там вътре? Собствената му къща избухна в пламъци, щом приближихме до нея. Няма да изпратя агенти на самоубийствена мисия. Първо проверяваме за бомби, а после, ако е чисто…
— Ами ако точно през това време тя умре, Букс? Бихме могли да спасим живота ѝ, а ние стоим тук и следваме протокола…
— Това не е просто протокол. Това е правилната тактика. Искаш един куп агенти да умрат, защото не съм взел предпазни мерки? Техният живот е моя отговорност.