— О, естествено, че те отстранявам от този случай — отвръща Букс. — Не мога да те уволня. Но предполагам, че Дикинсън ще се погрижи. Вече поиска пълен доклад за действията ти. Имаше едва двеста представители на правоохранителните органи, полицаи и свидетели. Няма да му преча. Заслужаваш да бъдеш уволнена.
Опирам чело в рамката на леглото на Мери в същата поза, в което бях, преди да влезе.
— Е? — пита Букс.
— Какво „е“?
— Отстранена си от случая.
— Чух те и първия път.
— Тогава трябва да си тръгнеш.
Вдигам поглед към него.
— Няма да си тръгна. Обещах ѝ, че няма да я оставя. Букс ме поглежда така, както прави всеки път, щом проявя ината си.
— Държа ръката ѝ в линейката на път за болницата. Държа ръката ѝ, докато лекарите я преглеждаха, макар още да не мога да повярвам, че ти позволиха. Но пък да те разубеждава човек за нещо, е като да говори на тухлена стена.
— Щом се събуди, ще ме види да стоя тук, Букс. Няма да си тръгна. Приеми го.
— Приеми го. Приеми го! Същата стара Еми, което прави каквото си поиска, когато поиска и както поиска. — Букс сбърчва вежди по познатия начин. Вратът му е аленочервен. Иска му се да ме извлече за косата от стаята.
Освен това би могъл да го направи. Но не го прави. Защото в този момент Мери Лейни рязко си поема дъх.
98
Мери Лейни се навежда напред, задавена от силна кашлица, съпътствана от храчки и засъхнала кръв. Използвам автоматичните бутони на леглото, за да го вдигна до шейсет градуса, а след това натискам звънеца за повикване на сестрата.
— Тук сме, Мери — казвам и хващам ръката ѝ, за да я утеша. — Намираш се в болница и си в безопасност.
Щом пристъпът на кашлица отшумява, Мери остава напълно неподвижна. Очите ѝ, които още приличат на цепки в лилавите отоци, са втренчени право напред.
В момента си припомня всичко.
След това надава тих стон. Раменете ѝ се разтреперват, а по подутите ѝ бузи потичат сълзи.
— Не може вече да те нарани — успокоявам я.
— Той… той… вие… — Опитва се да каже нещо, но дъхът ѝ пресеква и тя хлипа приглушено.
— Още не сме го заловили — казва Букс. — Ще го хванем. Ще ни е нужна помощта ти, Мери.
Още разплакана, Мери започва да оглежда ръцете и краката си, потупва тялото си с длани, сякаш търси скрито оръжие. После внимателно докосва лицето си с пръсти, това ужасно насинено и подуто лице.
— Аз съм агент Букман, а това с Емили Докъри, анализатор на проучвания във ФБР. Съжалявам, но наистина трябва да поговорим с теб сега.
След малко Мери кима, а тялото ѝ престава да се разтърсва от хълцане. Подавам ѝ кърпичка и тя леко избърсва лицето си. После се обръща към мен.
— Ти… ме откри — проронва. — Ти беше. Ти… не ме изостави.
Хващам ръката ѝ и леко се усмихвам.
— Ще се оправиш.
— Той какво… какво направи Уинстън? У-уби ли…?
Обръщам се към Букс, а той кимва.
— Издирван е за убийство. За поредица от убийства.
Тя приема тази новина тежко. Ако съдим по последния „Сеанс на Греъм“, той ѝ е говорил през цялото време, докато е млател лицето ѝ, трябва да е заподозряла, че е извършил ужасни неща.
— Добре, всички се отдръпнете — нарежда лекарят, щом влиза в стаята.
— Побързай, Мери — казва Букс. — Това е важно. Подсказа ли ти с нещо накъде се е запътил? Или каква е следващата му стъпка? Нещо, каквото и да е?
Букс спира лекаря с протегната ръка.
Мери прочиства гърлото си.
— Той каза… той каза…
— Настоявам да се погрижа за пациентката си — нервира се лекарят.
— Това е важно — прекъсва го Букс. — Продължавай, Мери. Какво каза той?
— Каза, че никога няма да го заловите — отвръща тя. — Каза, че е невидим.
99
Докторът ни изгонва от стаята, за да прегледа Мери. Минавам покрай въоръжените федерални шерифи, които пазят пред вратата на Мери, и продължавам по коридора.
— Ще го открием — казвам. — Имам някои…
— Върви си у дома, Еми — прекъсва ме Букс и ме подминава.
Чакам да се обърне. Не го прави.
— Няма да си вървя у дома.
— Но няма да останеш и тук. Това място е достъпно само за упълномощени лица. Ти вече не си упълномощена.
Тръгвам след него. Винаги е ходил много бързо.
— Мога да ти помогна да го откриеш — упорствам. — В това съм най-добра, Букс. Хайде.
Букс стига до асансьора и натиска бутона.
— Ти приключи — отсича той. — Аз приключих с теб. Не мога да ръководя операцията, когато някой безцеремонно пренебрегва нарежданията ми. Това подкопава доверието на целия екип. Ако беше пораснала, щеше сама да забележиш това. Но ти не си. Още си дете, Еми. Дете. А аз приключих — вдига ръце във въздуха. — Приключих.