— Както би помислил и всеки друг — отговарям.
Мери ни разказва за няколко от срещите си с Греъм. Срещи, за които вече знаем, но се преструваме, че не е така. Не се впуска в такива подробности, каквито четохме в „Сеансите на Греъм“, но в общи линии историите са същите. Вечерта, когато се вмъкнал в бара и я наблюдавал дегизиран (мисля, че това трябваше да е първият сигнал — признава тя, преди да продължи, — но беше някак ласкателно. Мъжете обикновено не се заглеждат много по мен). След това се срещнали на по питие, след като приключила работа една вечер. Последвала срещата в събота вечер, моментът, в който Греъм се отклони от убийствения си поход. После лежали пред камината, целували се, гушкали се и за пръв път заговорили за сериозна връзка.
Разговорът продължава почти три часа. Букс е най-добрият разпитващ, когото съм виждала — търпелив, внимателен към детайлите, — не пропуска нищо, което са казали или направили, нито една емоция, изживяна от Мери, докато аз я държа за ръка.
— Това е толкова унизително — заключава Мери. — Сигурно ме мислите за пълна глупачка.
— Мисля, че си специална — отвръщам. — И за него си била такава. Мисля, че си го пленила, Мери, все пак не те е убил, нали така? Убил е всички останали. Не просто ги е убил. Мери. Изтезавал ги е. Осакатявал ги е. Но не и теб. Имал е възможност да го направи, но не е можел да се насили. Имало е нещо различно у теб.
— Просто извадих късмет — възразява тя.
— Не е било късмет — намесва се Букс. — Удрял те е с алуминиева бейзболна бухалка. Лесно е можел да те убие, ако е искал. Може и да не ми вярваш, Мери, но колкото и неприятни да са нараняванията по лицето ти, определено не е удрял с всичка сила. Само един сериозен удар с тази бухалка би ти причинил мозъчни увреждания. Мисля, че е изпитвал колебания.
— Сигурно се шегувате — учудва се тя.
— Не. Това прилича на самоубийствата. На хората, които си прерязват вените. Първоначално се колебаят, затова оставят леки, първоначални разрези, преди да съберат кураж наистина да прережат вените си. Наричат ги колебливи порязвания. Това е нещо подобно.
— Колебливо замахване — допълвам.
— Малко или много, да — отвръща Букс. — Сам е казал, че ще трябва да те убие, но при всяко замахване се е отдръпвал. Защото дълбоко в себе си не е намирал сили да те убие. Означавала си твърде много за него.
Тя се засмива горчиво.
— Трябва да си призная, че доста мисли минаха през главата ми, докато ме налагаше. Но определено не се сетих, че съм означавала твърде много за него.
Въпреки това Букс е прав. Този тип Греъм е използвал бейзболна бухалка, а не огнестрелно оръжие или нож. До самия край не е бил убеден, че е в състояние да я убие.
— Ами… какво ще стане сега? — пита тя.
Букс кимва.
— Ще останеш ден-два в болницата. Ще те пазим. След като те изпишат, ще трябва да те настаним на сигурно място. Да те преместим някъде.
Мери притиска ръка до гърдите си.
— Мислите, че може да се върне?
— Трябва да предвидим такава вероятност. Но не се безпокой. Няма да узнае къде си. Това са просто предпазни мерки. Ще ти назначим и охрана.
— Кой? Имате предвид агенти на ФБР?
— Или федерални шерифи. Професионалисти.
Мери навежда глава и въздъхва.
— Не искам да се крия. Не мога да се крия.
— Само докато го заловим — убеждавам я.
— Може да си в опасност — обяснява Букс. — Може да размисли и да реши, че не иска да живееш. А може да иска да си с него и да опита да те отведе.
Мери поклаща глава и дълбоко си поема дъх. После поглежда право към мен.
— Ще го направя, ако ти дойдеш с мен — заявява.
101
Нещо не е наред. Нещо тук не е наред.
Намирам се в кафето на болницата, препрочитам отново копието си от „Сеанси на Греъм“ и се опитвам да открия нещо недоловимо. Дени и Софи, които се присъединиха към нас в Пенсилвания, се взират в собствените си екземпляри. Не е много, но в този момент е единствената ни следа.
— Защо е започнал да създава тези „Сеанси на Греъм“ едва през последната година? — питам. — И то чак през август. Започнал е убийствения си поход през септември две хиляди и единайсета, но е започнал да прави тези записи единайсет месеца по-късно?
Дени пъхва една клечка за зъби в устата си и започва да я дъвче.
— Кой знае? Може да е решил, че гениалността му трябва да бъде увековечена.
Поклащам глава.
— Той е твърде методичен. Би планирал тези „Сеанси на Греъм“ заедно с убийствения си поход. Не мисля, че се поддава на прищевки. Това се потвърждава и от действията му, и от този негов дневник — дисциплина, подготовка, екзекуция.