Излизам от стаята. В края на коридора Дени Сасър разговаря с някакъв човек.
— О, Еми — възкликва той и посочва към другия човек. — Запознай се с Джим Деметрио. Джим, това е Еми Докъри.
Джим Деметрио е съвсем малко по-висок от мен, което означава към метър и седемдесет и осем, на средна възраст, със здраво телосложение. Облечен е в тениска с якичка и носи бейзболна шапка.
— Значи, това е прочутата Еми Докъри — заговаря той. — Тази, която разкри случая.
Ръкувам се с него.
— Не бих се изразила точно така.
— Тогава тази, която установи, че изобщо има случай — усмихва ми се той. — Добихте голяма популярност.
— Джим е пенсиониран служител на ФБР — обяснява Дени. — Той работеше в оперативната група в Питсбърг допреди година и половина. Един от най-добрите профайлъри на серийни убийци, които познавам. Въпреки това реши да се ориентира към частния сектор и да се занимава с консултиране на охранителни фирми.
Браво на него. Още не мога да разбера защо се ръкувам с него.
— Предложил е да помогне в разследването.
— О, чудесно, много ви благодаря — казвам. — Около ранчото на Уинстън Греъм в окръг Елк има няколко квадратни километра гъста гора и ние претърсваме всеки сантиметър от нея за следи от заравяне, скривалище за оръжия, каквото и да е. Приемаме доброволци, стига да има такива.
— За мен е удоволствие — отвръща Деметрио. — Хубаво е отново да си изцапам ръцете.
— Джим ни предоставя къщата си в Орегон — казва Дени.
О, добре. Изпращат Мери Лейни във вила на брега на Орегон в град на име Канън Бийч. Очевидно точно в къщата на Деметрио.
— Идеална е — пояснява Деметрио. — Подсигурил съм я за собствена безопасност. Разположена е на върха на един хълм и до нея може да се достигне само по павиран път с портал. Свидетелката ви ще бъде на абсолютно сигурно място. — Рисува хоризонтална линия във въздуха. — Абсолютно.
— Ами много ви благодарим — казвам.
— Може ли да попитам? — обръща се той към мен и се навежда напред. — Как го направихте? Кое ви помогна да сглобите картината?
Свивам рамене. Наистина нямам време за това. Но пък човекът ни заема бунгалото си и предлага помощта си. Малко демонстрация на добра професионална воля не би навредила.
— Информацията — отговарям. — Моделът на престъпленията. Сами по себе си те бяха гениално прикрити. Въпреки това, събрани заедно, формираха модел.
— Гениално — повтаря той. — Смятате го за гениален?
— Мисля, че той е чудовище. Но е много умен.
Деметрио присвива очи.
— По-добре не мислете за него като за чудовище. Той е човешко същество, водено от свои собствени подбуди, без значение, че може да са напълно погрешни…
— Той е чудовище — казвам още веднъж.
Деметрио игнорира резкия ми тон.
— Щом твърдите така.
Обръщам се към Дени.
— Тя е готова.
— О, тогава аз тръгвам — подхвърля Деметрио, обръща се към асансьора и натиска бутона. — Радвам се, че се видяхме, стари приятелю. Имам малко работа в онзи район след няколко дни. Може да се отбия.
— Разбира се — отвръща Дени. — Благодаря още веднъж, Джими.
Деметрио задържа погледа си върху мен.
— Какъв е следващият ход на това „чудовище“, Еми? Какво предвиждаш?
Избърсвам дясната си ръка в джинсите си, а вратите на асансьора се отварят.
— Предвиждам, че ще го спипаме — заявявам.
По лицето на Деметрио пробягва самодоволна усмивка.
— Никога не го подценявай — предупреждава той, преди да изчезне в асансьора.
103
При пристигането ни на летището в Портланд сме посрещнати от ескорт на ФБР и силен дъжд. С Мери и Дени слизаме от самолета, забързваме към една от колите и шофьорът — агент от ФБР от отдела в Питсбърг на име Гети — бързо потегля.
Мери поглежда през обляния от дъжд прозорец.
— Сигурни ли сме, че никой не знае къде се намираме? — пита ме тя.
Обръщам се към нея.
— Много внимаваме за това. Само четиримата агенти, които ни охраняват, ти, аз и агент Букман са наясно с местоположението ни.
— Само това? Никой друг?
— Никой друг. Опитай да се отпуснеш. Не те бива много да стоиш на едно място, нали?
— О, господи, не — отвръща тя. — Баща ми казваше, че никога не се спирам, че все се захващам с нещо. Казваше, че приличам на работна пчеличка. Жужеше присмехулно, когато минаваше покрай мен.
Колата ни отбива към кабинката за билети на излизане от летището. Мери извръща глава от прозореца и се навежда. Опитва се да се държи нормално, но страхът ѝ е непогрешим.
Странно е да я гледам такава, защото има впечатляваща външност, малко по-висока от мен, със стегната фигура като на състезател по бягане или колоездене. (Каза ми, че тренировките ѝ помогнати да пребори алкохолизма, заместили потребността ѝ да прави нещо.) Косата ѝ е светлокестенява и права, с проста прическа и дължина точно под ушите. Състоянието ѝ в момента, ужасните синини, бледостта и огромната превръзка на носа ѝ ми пречат да преценя доколко е привлекателна. Превръзките, които крепят шината на носа ѝ, минават през средата на лицето ѝ.