Дъждът плющи по колата, докато се включваме в движението на пътя. Надявам се да се успокои и дори евентуално да заспи.
— И никой друг не знае къде сме? — пита отново тя. — Само четиримата охранители, агент Букман, ти и аз?
— Точно така, Мери. Честно.
— Той, така или иначе, не би ме последвал. Нали? — Тя се обръща към мен.
— Не мисля, че би го направил — казвам. — Просто вземаме предпазни мерки.
Един SUV ни задминава отляво и Мери отново се навежда да прикрие лицето си. Този път забелязва, че съм я видяла.
— Съжалявам — промълвява.
— Подлудяваш се — слагам ръка върху нейната. — Никой не знае, че си тук. Честно.
Влизаме в Канън Бийч, Орегон, под прикритието на нощта и се движим по тясна уличка на по-малко от петдесет метра от Тихия океан. Свалям прозореца и вдишвам влажния солен въздух. Това не е ваканция, но за миг ме изпълва такова усещане. Минаваме покрай някакви курортни комплекси, след това покрай смесени магазини, ресторанти и павилиончета за сувенири, всичките затворени, тъй като е три през нощта.
Мери става все по-напрегната с приближаването на дестинацията ни. Смъква се ниско на седалката, така че никой да не може да я види отвън — не че отвън има някой в този час на нощта. Но на мен ми е лесно да разсъждавам логично. Не на моя гръб е изрисувана мишена.
След това свиваме надолу по пътя в посока, противоположна на океана и силно осветените витрини на магазините по тясна, криволичеща алея и стигаме до колата и двама души, облегнати на нея, които ни чакат. Те се изправят, щом ни забелязват. Предполагам, че това са щатските шерифи от Портланд.
Мери протяга ръка, аз я хващам и сключвам пръстите си около нейните.
— Тук ще сме в безопасност — уверявам я.
Изведнъж някаква порта, която дори не съм забелязала, се отваря навътре. Шерифите влизат в колата си, а ние поемаме след тях по стръмна извита, павирана алея, която води към хижата.
И двете коли отбиват към посипаната с чакъл зона за паркиране в западната част, осветяват къщата с фаровете си, а в светлината се виждат различни насекоми. Цялата хижа е направена от черешово дърво и всъщност е доста голямо ранчо. Около него има малък двор, но отвъд него сме заобиколени от тъмнината на нищото — от склон, убедена съм в това, макар мракът да е непрогледен. Намираме се на върха на хълм. Беше точно както го беше описал Джим Деметрио: за да се добереш до хижата, трябва да минеш по павираната алея право в ръцете на федералните или да се изкатериш по склона на планината.
Щатските шерифи слизат от колата си и претърсват хижата, преди ние да влезем. На предните седалки в колата ни Дени и шофьорът, специален агент Норм Гети, чакат търпеливо.
— Къщата е добре подсигурена — съобщава Гети. — Има предна и задна врата, всяка със секретна брава с блокиращ механизъм. При отварянето на всяка врата се чува звънене, а ако алармата е включена и бъде активирана, звукът ще се чуе от другата страна на Тихия океан. — Той посочва към къщата. — Цялата сграда е оградена от охранителни камери и сензори за движение, а пред предната врата има и допълнителна камера и можем да следим всичко оттук. — Той се обръща към нас и ни показва айпад, видеомонитор, чийто екран е разделен на четири и показва изображения от четири различни камери. — Напълно безопасно е — уверява ни.
— Хайде да слизаме — обръщам се към Мери. — Всичко е наред.
Измъквам се от страната на Мери, още стиснала ръката ѝ, и вдишвам мекия влажен въздух, изпълнен с миризмата на океан, донесена от лекия бриз. Наистина се намираме на върха на хълм, но имам чувството, че това е по-скоро остров, отколкото планина. Мястото, на което се намираме, е около декар, може дори и по-малко, и по-голямата част от него е заета от хижата и посипаната с чакъл зона за паркиране. Тревата около постройката е съвсем малко, следва стръмен склон от всички страни, ограден отвсякъде. Приближавам към оградата от източната страна и надниквам надолу към нищото.
— Там долу има само гъсти храсталаци и дива растителност — обяснява агент Гети. — Би му се наложило да изкатери цяла планина и да премине през непреодолими препятствия. Дори и да успее, би се изправил пред ограда с височина метър и половина, увенчана с бодлива тел. Единственият път към хижата е по павираната алея, през нас, през камерите и сензорите за движение, които ще ни предупредят за присъствието му много преди да стигне до вас.