Мери кима с глава.
— Наистина изглежда безопасно — признава тя.
Аз стисвам ръката ѝ.
— Абсолютно — съгласявам се, като се опитвам да убедя и двете ни.
104
Отвътре хижата е просторна и обновена. Има голяма дневна с дървени подове и тоалетна зад помещението, кухня с доста прилични размери и ламинирани плотове, две спални с баня помежду им, достъпна и от двете, в задната част на къщата.
Стаята, в която съм аз, има две единични легла, предполагам за двете дъщери на Джим Деметрио. Не знам нищо за живота му, но на снимките в рамки на бюрото виждам Джим на малко по-млада възраст с жена си и двете им дъщери на десет-единайсет години да махат към фотоапарата от някаква лодка, а на друга снимка четиримата са облечени официално по някакъв повод. Спя в нечия стая, което винаги ме кара да се чувствам неспокойна и не добре дошла.
Събираме се обратно в дневната, която с обзаведена като ловна хижа с еленова глава, закачена на стената, меча кожа, постлана в средата на стаята, и еленови рога над плота, от които висят на дръжките си чаши за кафе.
— Това май ще свърши работа — казва Дени.
Останалите федерални служители — Гети и двамата шерифи — разработват плана си за през нощта и за по-нататък. Двамата агенти ще останат в колата си на паркинга, единият ще спи, а другият ще стои буден. Другата кола ще заеме позиция в началото на алеята и отново ще има партньори, които ще се редуват да спят. Всеки екип ще разполага с айпад, от който ще има достъп до всички охранителни камери и сензорите за движение.
Дени подава на Мери и мен малко устройство, което прилича на дистанционно за кола, само че има само един червен бутон.
— Натиснете бутона в случай на нужда — поръчва той. — Всички ще влезем веднага.
В случай на нужда. Това би трябвало да ни успокои, но се случва точно обратното. Ще трябва само да натиснем червения бутон, в случай че Уинстън Греъм някак успее да преодолее препятствията и се добере до нас.
В стаята настъпва тишина.
След това се чува звънене, шумно дрънчене на метални зъбни колела. Дени се извръща. Агент Гети изважда оръжието си. Сърцето ми подскача, изтичвам към Мери и я прегръщам.
В това време вратичката на малък часовник, закачен на стената, се отваря. Показва се една птичка и казва: „Ку-ку!“, а след това отново се прибира вътре.
Часът е четири сутринта.
— Божичко — промълвява Гети и прибира оръжието си в кобура.
Всички си поемаме дъх. Птичката не е заплаха. Вероятно има алиби за времето на убийствата.
Ала това показва колко опънати са нервите ни. Че независимо как се убеждаваме колко сме защитени, никой не е напълно сигурен в това.
105
Събуждам се от сън, от кошмара, който ме тласка към прозореца, за да се измъкна от пламъците, погълнали леглото ми. Попивам потта, избила по челото ми, и сядам в леглото. Кафе. Подушвам приятния аромат на кафе.
Излизам от стаята си и минавам покрай вратата на Мери. Тя е притворена, но не плътно затворена. Мярвам я седнала, затова потропвам на вратата и я отварям.
На нощното шкафче до леглото ѝ са подредени шишенца с лекарства, които ѝ е предписал лекарят. Предвид факта, че може да ѝ се наложи да прекара известно време в уединение, дали са ѝ достатъчно лекарства за няколко месеца. Има таблетки за болките, успокоителни и такива за сън.
Седнала е в леглото и се е облегнала на надигнатите възглавници с опънати крака, а между тях има нещо. Нещо, над което се е надвесила втренчено — поне докато не ме вижда.
Щом ме забелязва, изправя се. Лицето ѝ е подуто, както и вчера, а може и повече, и също така лишено от цвят.
— Не исках да те притеснявам — отмествам поглед към предмета и виждам, че е дълъг и цилиндричен. Не е някое от шишенцата с предписаните ѝ лекарства. Това е алкохол. По-точно бутилка водка „Грей Гуз“.
— Не съм пила — бързо казва тя.
— Но го обмисляш.
Известно време не казва нищо, извърнала глава встрани от мен. След малко решавам, че просто ме чака да си отида.
— Просто — не знам дали мога да го направя — промълвява. — Дори нямам желание да отворя очи и да посрещна деня. Преодолях толкова много и бях ужасно горда. Само че това. Това? — Тя отнесено поклаща глава. — Наистина се интересувах от него — казва. — Знам, че звучи безумно, но…