— Значи, си се обучавала у дома — казва Дени. Обръща се към мен. — Мери се е обучавала у дома.
— Така е — потвърждава тя. — Баща ми беше много строг за тези неща.
— Биваше ли го в науките?
— О, боже, не — махва с ръка тя. — Той работеше нощни смени в цех за преработване на месо. Там не се иска много мислене. — Тя кимва. — Въпреки това много искаше да получа добро образование, а не харесваше образователната система в Алънтаун. Ето защо купи една камара книги и ме обучаваше сам през деня.
Алънтаун ме кара да се замисля за песента на Били Джоуел със същото име, за града в Пенсилвания с отчайваща икономика, закритите работни места във фабриките, а заедно с това и изчезващата надежда.
— Майка ти нямаше ли я? — пита Дени.
— Не, тя е умряла при раждането ми.
— Господи, Мери, съжалявам — казвам.
— Да. — Тя свива рамене. — Малко е странно да страдаш заради загуба, която не можеш да осъзнаеш. Имам предвид, че буквално не съм я виждала. Винаги сме били само аз и татко. Справяхме се. Не съм се отдавала на самосъжаление.
Животът ѝ несъмнено е бил тежък. Самотен родител, който не е планирал сам да отглежда детето си, но е бил принуден. А после и да го обучава у дома. В израстването ѝ не е имало нищо обичайно. А след това и алкохолизмът, който я е отклонил от планираната кариера, да се надяваме не завинаги.
И ето че сега трябва да живее в страх, със съзнанието, че се с влюбила в сериен убиец.
— Поддържаш ли връзка с баща си? — пита Дени.
— Не, не. Той почина през две хиляди и единайсета. Инфаркт. Умря на мига. Тя свива устни. — О, сигурна съм, че всеки психиатър би заключил, че съм търсила силна мъжка фигура, която да запълни празнотата. — Нали така? А да взема да се натъкна на сериен убиец. Добре ги подбирам, нали? Страхооотно преценявам характерите.
Оставя чашата си с кафе и се взира над планините към Тихия океан. Променям темата, преди отново да е изпаднала в униние.
— Мери, имам нужда от помощта ти за нещо.
Тя поглежда към мен.
— Разбира се. Каквото поискаш.
За пръв път ѝ разказвам за „Сеансите на Греъм“, как Уинстън Греъм е преразказал мислите си и голяма част от убийствата през последните два месеца. Тя се ужасява, особено след като разбира, че е сред главните герои в дневника.
— Искаш от мен да ги… прочета?
— Да — отговарям. — Защото мисля, че някъде в тях се крие лъжа. Някаква заблуда. А може би ти си единственият човек, който може да я забележи.
Мери кимва.
— Ще го направя — съгласява се. — Разбира се, че ще го направя.
Мобилният ми телефон забръмчава. Текстово съобщение от Софи Таламас: спешно и лично.
— Двамата с Дени трябва да проведем телефонен разговор — казвам на Мери. — Връщам се след минута и ще започнем работа по разпечатките.
— Вие останете тук, а аз ще вляза. Трябва да се измия и да сменя превръзката си. — Докосва ръката ми. — Съжалявам за по-рано — казва. — Добре съм. Наистина. Имаш достатъчно тревоги, че да мислиш и за мен.
Вероятно е права. Тя е силна жена, признавам ѝ го. Щом си тръгва, включвам смартфона си на високоговорител и връщам обаждането на Софи.
— Хей — обажда се Софи.
— Тук сме двамата с Дени. Голяма новина ли си ни приготвила?
— Да — казва тя. — Уинстън Греъм е мъртъв. Поглеждам към Дени и усещам прилив на облекчение. Тя наистина ли каза това?
— Ужасно звучи — казвам, — но слава богу.
— Още не бързай да благодариш — спира ме тя. — Уинстън Греъм е умрял преди повече от година.
107
След половин час Мери се връща на верандата с мокра коса.
— Какво се е случило? — пита тя и внимателно оглежда израженията ни.
Представям ѝ съкратената версия. След щурмуването на къщата на Уинстън Греъм в окръг Елк негова ДНК от коса по гребена в банята му била пусната в базата данни. Получило се съответствие с неизвестна жертва, изхвърлена на брега на Атлантическия океан през октомври две хиляди и единайсета година. Предвид състоянието на трупа се стигнало до заключение, че е прекарал във водата поне един месец. Това означава, че преди субектът ни да започне убийствения си поход в Атлантик Бийч, Флорида, на осми септември две хиляди и единайсета година, той е хвърлил Уинстън Греъм в океана.
— Откраднал е живота на Уинстън Греъм — обяснявам. — Греъм е живеел в уединение и е бил заможен, така че е бил идеална мишена. Нашият субект е убил Греъм, вероятно след като е получил достъп до банковите му сметки, а после е използвал къщата на Греъм като база по време на операциите си. Ако някой би решил да проверява проучванията му в интернет, те биха се намирали в компютъра на Греъм. Ако някой решеше да проследи колата му — което, разбира се, направихме ние, — би стигнал до Греъм.