— Ето защо е правил тези „Сеанси на Греъм“ — пояснява Дени. — Искал е да ни накара, в случай че се приближим достатъчно, да повярваме, че Греъм е нашият човек. Това е била голямата лъжа. Лъжата е била, че убиецът не е Уинстън Греъм.
— Но аз… била съм в къщата му — обажда се Мери, неспособна да мисли трезво. — Вечерях с него. Имах чувството… имах чувството…
— Който и да е, бил е просто самозванец — уточнявам. — Откраднал е живота на Греъм и те е накарал да повярваш, че е самият Греъм. И защо би се усъмнила? Не би имала причина за това.
Мери сяда и слага ръце на гърдите си.
— Мисля, че ще повърна.
— Нищо не се е променило — обяснява Дени. — Навън още има човек, когото преследваме, и ще го заловим. А ги продължаваш да бъдеш на сигурно място. Единственото различно нещо е името му.
Формално погледнато, той е прав.
Въпреки това, както и да въртим и сучем, ясно е, че сме попаднали в поредната му уловка. Уинстън Греъм изобщо не е бил Уинстън Греъм. Нямаме никаква представа кой е субектът ни.
Той отново ни демонстрира, че се движи с няколко с гънки пред нас. Горе е долу, лявото е дясно, черното е бяло. Отново гоним опашката си.
На всичкото отгоре по някаква причина, непочиваща на логиката или емпиричните формули, които винаги са били част от живота ми, не мога да се отърся от ледените тръпки, от усещането, че изобщо не сме така кипи гени, както си мислим, тук, в тази уединена хижа.
108
Осем часът вечерта. Слънцето е залязло и е оставило ослепителен ореол, оцветен в розово, зелено и оранжево, цветовете на вкусно сорбе.
После небето се превръща в пепел и тук горе, в отдалеченото ни скривалище, отвъд външното осветление на двора изведнъж се възцарява абсолютна тъмнина. С нея се усилва и ужасът, който изпитвам, това е първата ни цяла нощ тук. Също така е първата нощ, след като сме установили, че Уинстън Греъм всъщност не е Уинстън Греъм.
Крача из спалнята и приключвам разговора със Софи (Букс е решил да не се включва, продължава да не общува с мен).
— Добре — казвам, — значи, сме наясно, че е ползвал „Виза“ и „Американ Експрес“ в Питсбърг и околните предградия. Имаме няколко ресторанта и барове и изглежда, че е посещавал един от тях редовно, всяка неделя през есента на две хиляди и десета. Предполагам, за да пие бира и да гледа футбол.
— А предвид сумите, които е харчел, трябва да е имал компания — допълва Софи. — Приятелче по чашка. Може така Греъм да се е запознал със субекта ни, точно там нашият човек да е спечелил доверието на Греъм и да се е сближил с него.
— Продължавай в тази посока — поръчвам. — Обади ми се, ако имаш новини. — В Пенсилвания наближава единайсет вечерта, така че се съмнявам да чуя още нещо от нея тази вечер.
— Мери, ще взема един бърз душ — извиквам.
— Добре, няма проблем!
Събличам си дрехите и оставям дистанционното с червения бутон на тоалетката. Неприятно ми е да се отделям от Мери дори за минута, макар че отвън има четирима охранители, а и аз не бих могла да помогна много при схватка със субекта ни.
Водата в хижата е с добро налягане, а душът е от онези, които те обливат като дъжд. Толкова ми е добре да се отпусна, да избягам от всичко, да оставя водата да масажира врата и раменете ми, да затворя очи и да вдигна лице към водната струя.
Но този момент отминава и притеснението отново ме завладява, а стомахът ми се свива. Подсушавам се набързо, обличам се и грабвам дистанционното от тоалетката. Тръгвам към дневната. От коридора виждам купчината листове със „Сеансите на Греъм“, но няма и следа от Мери. Къде би могла да…
— Ехо — стряска ме Мери. Тя е в кухнята и сипва горещо мляко в картонена чашка.
Пристъпът на паника отминава. Трябва да съм минала точно покрай нея. Дори не погледнах в кухнята. Какво си мислех — че е била отвлечена през десетте минути, които прекарах в банята? Трябва да се стегна. Започвам да ставам параноична.
Въздъхвам.
После изведнъж се чува бръмчене, механично скърцане на зъбни колела и проклетата кукувица се показва от дървената си колибка, закачена на стената, до следващото си появяване след час.
Трябва да е девет часът.
— Мамка му — процеждам.
Стегни се, Еми. Мери е в безопасност. Намираме се на отдалечено място, неизвестно за никого, заобиколено от въоръжени полицаи. Мери е в безопасност.
— Приготвих малко горещ шоколад за всички — казва Мери. — Реших, че това е най-малкото, което мога да направя за тях след многото, което те сториха за мен.