Тя подрежда четирите чаши върху голяма чиния.
— Какво правиш? — питам.
— Изнасям им какаото.
— Не, нищо подобно. Няма да излизаш от къщата.
Мери ми се мръщи.
— Не мога ли поне да изляза, за да им дам какаото?
— Не. Аз ще го направя. — Взимам чинията от ръцете ѝ. — Веднага се връщам.
— Мислиш, че ще дойде да ме търси, нали така?
— Не, не е така.
— Напротив. Усещам го. Виждам, че е така.
— Мери, веднага се връщам.
Тръгвам предпазливо с чинията в прохладната нощ и подавам две от чашите на щатските шерифи, седнали в колата на чакъления паркинг.
— Две чаши какао — обявявам. — Благодарение на Мери.
— Много мило — казва шофьорът, мъж на име Маклауд. — Ухае невероятно.
— С благодарности за всичко, което правите — отвръщам.
След като са ми останали само две чаши, оставям чинията на капака на колата им и се отправям със заети ръце към началото на алеята.
Когато пристигам, до колата стоят трима вместо двама души.
109
Инстинктивно забавям крачка, въпреки че слизането по наклона изисква известни усилия, за да запазя равновесие. Очите ми привикват към тъмнината и успявам да различа чертите на третия човек, застанал до Дени Сасър и агент Гети.
Тримата се смеят и правят някакви жестове. Щом Дени ме забелязва, обръща се към мен.
— Еми — казва, — спомняш си Джим Деметрио.
Джим Деметрио. Разбира се. Бившият агент от ФБР, който се пенсионирал преди около година и живее в района на Питсбърг. Същият, който ни услужи с хижата си. Един от най-добрите профайлъри на серийни убийци по думите на Дени Сасър.
— Радвам се да ви видя отново — поздравявам го.
— Хижата устройва ли ви?
— Чудесна е — отвръщам. — Благодаря още веднъж. — Внезапно притеснена от горещите чаши в ръцете си, аз ги слагам върху багажника на колата. — Горещо какао за охранителите ни — казвам.
— Как е тя? — пита Деметрио и сочи към къщата. — Свидетелката? Нервна ли е?
— Добре е — отвръщам кратко със закрилническа нотка в тона.
— Хмм. Е, това е добре.
— Хей — подхващам. — Какво ще кажете да направя една снимка на тримата? — Вдигам смартфона към очите си. — Заради едно време.
— О, не ми трябва да се виждам по снимки — възразява Деметрио. — Само ми напомнят колко стар и отпуснат ставам.
— Стар, отпуснат и заможен — допълва Дени.
— О, хайде, момчета. Просто се съберете за снимка.
— Нее, всъщност аз трябва да вървя — заявява Деметрио. — Може да се отбия да ви поздравя по-късно. Пазете се.
Джим Деметрио скача във фантастичната си спортна кола и отпрашва.
— Благодаря за горещия шоколад — казва Дени. — Мирише страхотно.
Но има нещо друго, което мирише зле.
Тръгвам обратно по алеята, изпълнена с адреналин. Набирам номера на Софи, въпреки че минава полунощ нейно време. Съмнявам се, че спи.
— Здрасти — казва ми тя.
— Софи — изричам, останала без дъх. — Нужно ми е много бързо проучване на един човек.
110
Минава още час. Взирам се в тъмнината през прозореца към задната веранда, но виждам само звездите, изпълващи небето. Обикновена спокойна обстановка.
— Какво има? — пита Мери. Тя седи на дивана в дневната с екземпляра си от разпечатките на „Сеансите на Греъм“.
— Няма нищо. — Въпреки това усещам, че сетивата ми са изострени и се вслушвам в звуците на всяка птичка, всяко шумолене на листата, всяко свирене на вятъра, всяко проскърцване в хижата.
— Не си си изпила горещия шоколад — казва тя. — Дори вече не е горещ.
— Всъщност съм алергична към шоколад — усмихвам ѝ се. — Не ми даде сърце да ти кажа.
— О, съжалявам — отвръща тя. — Ще ти направя чай.
— Не се притеснявай.
— Не се притеснявам. Нали помниш, аз съм работната пчеличка. — Мери скача от канапето и минава покрай мен на път към кухнята. Пълни чайника с вода и го слага на печката.
— Благодаря — казвам. — Може би малко чай ще ми дойде добре.
Тя стисва ръката ми.
— Сигурна ли си, че си добре? Изглеждаш по-притеснена и от мен.
Не отговарям, а тя влиза в спалнята си.
Отново поглеждам през кухненския прозорец, а водата в чайника започва да се загрява. Няма смисъл да тревожа Мери. Сякаш и без друго не е притеснена.
Тя се връща от спалнята и сяда на канапето, спуска долу единия си крак и започва да чете разпечатките.
— Тези текстове са страховити — казва. — Въпреки това не попадам на нищо, което да не звучи достоверно. Освен факта, че ме описва като красавица.