В далечината се чува изстрел. Пукот от ауспуха на кола? Обичайно не бих придала такава важност на подобно нещо.
Предпазливо пристъпвам към входната врата, след като чувам звъненето, а механичните зъбчати колела се плъзват. Кукувицата ме уведомява, че е десет вечерта, след като ме е докарала до инфаркт и ме е накарала да подскоча.
— Мамка му, проклет часовник — мърморя. — Мислиш ли, че някой ще възрази, ако отскубна това нещо от стената?
Това кара Мери да се изкикоти.
— Обичам часовниците с кукувици. Имахме такъв, когато бях малка. Всъщност имах такъв прякор.
— Така ли? Прякор? — изричам аз, колкото мога по-лежерно, за да не тревожа Мери, и поглеждам през прозореца зад гърба ѝ към посипания с чакъл паркинг, където всичко изглежда нормално, колата на щатските шерифи седи с включен двигател, а фаровете осветяват хижата.
Всичко е наред.
Въпреки това се отправям към кухненския прозорец, като че ли съм на пост, независимо от това, че отвън има четирима въоръжени охранители с достъп до охранителните камери, които могат да свършат много по-добра работа от мен.
— Просто глупав прякор — продължава Мери. — Спомняш ли си онази песничка „Ла Кукарача“?
— Какво? — питам аз и рязко извръщам глава.
Изведнъж през прозореца зад гърба ѝ нещата не изглеждат никак наред. Лампичката на тавана в седана на щатските шерифи е включена и осветява вътрешната част на вратата. Шофьорът Маклауд стои неподвижно с глава, опряна във волана. Партньорът му е облегнат на стъклото до съседното място, също съвършено неподвижен.
Един човек тича през чакълестия паркинг към бунгалото.
— Бягай, Мери, бягай! — крясвам, щом лицето на Джим Деметрио се долепя до прозорчето на предната врата и едно огромно око наднича вътре.
111
Мери заляга и се превърта от канапето на пода, а Джим Деметрио започва да блъска по вратата.
— Той е, Мери, той е! — протягам ръка, за да я подканя да бяга с мен, но тя се свива на пода, подпира лакти успоредно на канапето, сякаш се опитва да се предпази от стрелба с огнестрелно оръжие, и се придвижва към входната врата. — Мери, той идва! — крещя. — Това е той! — Потискам инстинкта си да избягам, защото не мога да оставя Мери сама с него. Отварям чекмеджетата в кухнята да търся нож и в този момент чувам плъзването на ключ в ключалката.
Той има ключ. Това е неговото бунгало.
„Обещавам ти, че някой ден отново ще се видим“.
Вратата се отваря. Деметрио ме поглежда.
— Еми, къде е…
Мери скача от пода и той я зърва с периферното си зрение. Преди Деметрио да е успял да се обърне, Мери забива нещо остро във врата му. Кръвта бликва от гърлото му, а той вцепенено се препъва назад, пада към вратата и се строполява на пода.
Мери отскача назад, сякаш е радиоактивен.
Приближавам към него от кухнята, проверявам дали диша. В момента адреналинът ме поддържа. Цялото ми тяло трепери. Успявам да измъкна мобилния си телефон от джоба си, но не мога да го задържа и го изпускам на пода.
Очите на Деметрио вече са безжизнени. Свлякъл се е на пода, а главата му е изкривена под необичаен ъгъл. Кръвта продължава да шурти от гърлото му, изтласкана от последните удари на сърцето му, което още не е разбрало, че трябва да престане да помпа.
Мери се обръща към мен, а гърдите ѝ се издигат като на животно.
— Знаеш ли… името му? — пита ме тя.
— Д-джим — успявам да възвърна гласа си. — Джим Деметрио. Собственикът на хижата. Бивш служител на ФБР от Питсбърг.
Тя отново се обръща към него.
— Проклятие — промълвява. — Не си споменавала нищо за него.
Подпирам ръце на коленете си и се опитвам да си поема въздух. От телефона ми на земята се чува звук, текстово съобщение от Софи.
Джим Деметрио чист. Извън страната почти целия септември по дела, свързани с охранителния бизнес. Купувал порше в Питсбърг в деня на взривовете в Детройт. Не може да е нашият субект.
Джим Деметрио… не е нашият убиец? Тогава — какво се случи току-що?
Извръщам се към Мери, която оглежда Деметрио отблизо, вероятно за да се увери, че е мъртъв.
— Трябва да проверим агентите — казвам. — Може още да са…
— Не. — Мери клати глава, обръща се и запречва външната врата. Изведнъж се владее много по-добре, много по-самоуверена е, отколкото някога съм я виждала. — Не, не, Еми. Няма да го правим.
В първия момент съм дезориентирана, замаяна и объркана.
После кръвта ми се смразява.
Мери ме гледа внимателно. Не притежавам физиономията на играч на покер. Никога не съм я владеела. Сигурно е забелязала изражението ми, когато информацията започва да се стоварва върху мен като метеорити, всичко, което съм пропуснала. Актът за раждане, който открих, докато се опитвах да издиря Мери Лейни — същата година на раждане като тази на Мери, същият роден град като този на Мери, но името беше Марти. Синините по лицето ѝ, които се предполага, че е получила от бейзболна бухалка, би трябвало да са много по-сериозни. А сега и историята, която беше започнала да разказва, „Ла Кукарача“.