Всички тези цветове. Стандартите за красота напълно се променят и нищичко не изпъква на общия фон.
Сборът е по-малък от отделните събираеми.
Всички тези цветове, всичките на едно място.
Освен марковия продукт „дъга“ няма нищо друго за гледане. Погледна ли хората, виждам само тилове. Дори и да се обърна супербързо, мяркам само нечие извръщащо се ухо. И хората призовават Господ.
— О, Господи — казват те. — Видя ли?
И още:
— Това маска ли беше? Исусе Христе, рано е още за Вси Светии.
Всеки много съсредоточено чете етикетите на френската горчица и райсароните.
И аз вземам една пуйка.
Не зная защо. Нямам пари, но вземам пуйката. Разравям огромните замразени пуйки — тези огромни буци лед с телесен цвят в хладилната витрина. Ровя, докато не намирам най-едрата пуйка и я гушвам като бебе, както е увита в жълтата пластмасова мрежичка.
Тичам към входа на магазина, притичвам през касите и никой не ме спира. Дори не ме гледат. Всички са забили нос в таблоидите, сякаш там има скрито злато.
— Гзвннетг гзг тзннгозннгтг — казвам. — Аггг нгткгаддннг кнгз кнггйка.
Никой не ме поглежда.
— Гннг нгйя нгтканнг — казвам с най-добрия си вентрилоквистки глас.
Никой не казва и думица. Може би само служителите говорят. Имате ли два документа за самоличност? — питат те пишещите чекове хора.
— Фгджрн ийфнв сйвв — казвам. — Гсайддай снай-уггй съссакнк!
И тогава, точно тогава едно момченце се обажда:
— Вижте!
Всички, негледащи и неговорещи, спират да дишат.
Момченцето казва:
— Виж, мамо, виж там! Това страшилище краде храна!
Всички се свиват неловко. Главите им потъват в раменете, все едно са нарамили патерици. Четат заглавията на таблоидите по-усърдно от всякога.
Момиче чудовище краде празнична птица
И ето ме там, пържа се в роклята си от копринен креп, гушнала десеткилограмова пуйка. Пуйката се поти, роклята ми е почти прозрачна. Зърната ми стърчат, твърди като камъни, и опират в опакования в жълта мрежичка лед в прегръдките ми. Аз, под сметанената си глазурена фризура. Никой не ме гледа така, сякаш съм спечелила нещо много голямо.
Една ръка замахва, удря шамар на момченцето и момченцето се разцивря.
Момченцето циври така, както се плаче, когато не си направил нищо лошо, но пак са те наказали. Слънцето навън залязва. Вътре нищичко не помръдва, освен тънкото гласче, което пищи ли, пищи: Защо ме удари? Нищичко не съм направил. Защо ме удари? Какво съм направил?
Взех пуйката и се върнах почти на бегом в Мемориална болница „Ла Палома“. Почти се беше стъмнило.
И през цялото време, докато прегръщам пуйката, си повтарям: пуйки. Чайки. Свраки.
Птици.
Птиците изкълваха лицето ми.
Влизам в болницата и по коридора насреща ми се задава сестра Катрин, помъкнала един мъж заедно със системата — мъж, целият увит в марля и окичен с тръбички и найлонови торбички, пълни с вливащи се и изливащи се от него жълти и червени течности.
Птиците изкълваха лицето ми.
Сестра Катрин се приближава все повече и повече и крещи:
— Ехооо! Тук има един много специален човек — много ще се радваш да се запознаеш с него!
Птиците изкълваха лицето ми.
Между мен и тях е кабинетът на говорната терапевтка и тъкмо понечвам да се шмугна вътре, ето ти я Бранди Александър за трети път. Кралицата на всичко хубаво и добро е облечена в прилепнала рокля без ръкави в стил „Версаче“, внушаваща модното за сезона чувство на съкрушително отчаяние и порочно примирение. Тяло осъзнато, ала унизено. Гъвкаво, ала осакатено. Върховната кралица е най-красивото нещо, което досега съм виждала, и затова само стърча там и зяпам от вратата.
— Мъжете — казва терапевтката, — когато говорят, подчертават прилагателните. Например един мъж би казал: „Днес си толкова привлекателна!“.
Бранди е толкова привлекателна, че да й отсечеш главата и да я изложиш върху синьо кадифе във витрината на „Тифани“, за да я купи някой за един милион долара.
— Една жена би казала: „Днес си толкова привлекателна“ — обяснява терапевтката. — А сега ти, Бранди. Ти го кажи. Подчертай уточнението, не прилагателното.
Бранди Александър вперва в мен, както съм застанала на вратата, своите очи „Горяща боровинка“ и ми казва: