Нямам нужда от такова внимание. Вече не.
— Молив за устни! — казва Софонда.
— Гланц за устни! — казва тя.
Тя казва:
— Кървим!
И Вивиен се навежда със салфетка да попие излишното графитено от брадичката на Шейн.
Сестра Катрин ми донася онова, за което много я помолих. Това са снимките, лъскавите ми снимки двайсет на двайсет и шест по бяла риза. Те не са нито добри, нито лоши. Нито грозни, нито хубави. Просто показват как изглеждам. Истината. Моето бъдеще. Обикновената реалност. И аз свалям воалите си — рязаната дантела, муселина и тюла, и ги оставям на Шейн да ги намери в нозете си.
В този миг те не ми трябват. И в следващия. И в по-следващия — завинаги.
Софонда закрепва грима с пудра и Шейн вече го няма. Брат ми, хилав и блед, пръчки и птичи костици нещастника, го няма.
Сестрите Риа бавно свалят хирургическите си маски.
— Бранди Александър — казва Кити. — Върховната кралица.
— Най-изтънчената мадама — казва Вивиен.
— Вовеки веков — произнася се Софонда. — Достатъчно.
Непълно и докрай, завинаги и безнадеждно, вовеки веков аз обичам Бранди Александър.
И това е достатъчно.