Написах: да, имам брат гей, но той почина.
И тя ми отговори:
— Е, значи е било за добро, нали?
Минете към седмицата след последното посещение на Манъс — последно означава, че повече не дойде — когато Еви се отбива в болницата. Еви разглежда снимките и призовава Господ и Исус Христос.
— Знаеш ли — казва ми тя иззад купчината списания „Вог“ и „Гламър“ в скута си, които ми е донесла, — говорих с агенцията и те казаха, че ако ти направим ново портфолио, могат да те вземат отново за ръчна работа.
Еви има предвид модел на ръце — да рекламирам скъпи пръстени, диамантени гривни за тенис и други глупости.
Все едно че искам да го чуя.
Не мога да говоря.
Мога да поемам само течности.
Никой няма и да ме погледне. Аз съм невидима.
Искам само някой да ме попита какво се е случило. После ще продължа да живея.
Еви казва на купчината списания:
— Като излезеш оттук, искам да дойдеш да живееш с мен в моята къща. — Тя разкопчава ципа на платнената си чанта до ръба на леглото ми и бръква вътре с двете ръце. — Ще е забавно. Ще видиш. Много ми е гадно да живея сама и самотна.
И продължава:
— Вече ти преместих нещата в спалнята за гости.
Продължава да рови из чантата и казва:
— Тръгнала съм на снимки. Случайно да ти се намират ваучери на агенцията, да ми дадеш назаем?
Пиша в бележника с молива:
Моя пуловер ли си облякла?
И размахвам бележника под носа й.
— Да — казва тя, — но знаех, че няма да имаш нищо против.
Пиша:
Но той е шести размер.
Пиша:
Ти носиш девети.
— Чуй ме — казва Еви. — Ангажиментът ми е в два часа. Защо не намина някой друг път, когато си в по-добро настроение?
Тя казва на часовника си:
— Толкова съжалявам, че стана така. Никой не е виновен.
* * *
Всеки ден в болницата минава така:
Закуска. Обяд. Вечеря. Между тях се вмества сестра Катрин.
Телевизията е включена в една мрежа, която не предава нищо друго, освен реклами по цял ден и цяла нощ, и ето ни и нас двете с Еви, заедно. Получихме куп пари. За тая реклама на машината за сандвичи сме си сложили ония огромни усмивки на кинозвезди, от онези, дето превръщат лицето ти в огромен радиатор. Облечени сме в рокли с пайети, от онези, дето като застанеш под прожектора, и роклята почва да святка, все едно милион репортери те снимат. Много бляскаво. Стоя там в рокля, тежаща десет кила, с огромната усмивка, и пускам животински отпадъци в плексигласовата фуния върху машината за сандвичи „Мляс мляс“. Това нещо просто бълва хапки като смахнато, а Еви трябва да се бута из публиката в студиото и да кара народа да ги яде.
Какво ли не е готов да изяде народът, за да го дадат по телевизията.
А после, извън кадър, Манъс казва:
— Да се разходим с лодка.
И аз казвам:
— Ами хайде.
Толкова глупаво беше, дето през цялото време не се усещах какво става.
Минете към Бранди, седнала на сгъваемо кресло в кабинета на говорния терапевт — пили ноктите си с драскалото на кибритче. Дългите й крака могат да стиснат мотоциклет и да го скършат на две, а законният минимум от нея е увит в стреч хавлиена материя с леопардов десен и направо крещи да се измъкне навън.
Говорният терапевт казва:
— Дръж глотиса си частично отворен, докато говориш. Точно така Мерилин Монро изпя „Честит рожден ден“ на президента Кенеди. По този начин дъхът ти преминава през гласните струни така, че придобива повече женственост и безпомощност.
Болногледачката ме води нататък, както съм обута с картонени джапанки, омотана със стегнати бинтове и ужасно уплашена, а Бранди Александър вдига очи в последния възможен миг и ми намига. Сигурно Бог намига така хубаво. Все едно някой те снима. Дай ми радост. Дай ми веселие. Дай ми любов.
Светкавица.
Ангелите в небесата сигурно пращат въздушни целувки така, както го прави Бранди Александър — и огрява целия остатък от седмицата. В стаята си пиша:
Коя е тя?
— Не бива да си имаш вземане-даване с нея — казва ми болногледачката. — И без това си имаш достатъчно проблеми.
След този случай сестра Катрин започва да ме сватосва. За да ме спаси от Бранди Александър, тя ме предлага на адвокат без нос. Предлага ми зъболекар планинар с пръсти и лице, изядени от измръзване и превърнати в малки, твърди, лъскави бучици. На мисионер с тъмни петна от някаква тропическа плесен под кожата. На механик, облегнал се на акумулатор тъкмо когато той избухнал и киселината не оставила нищо от устните и бузите му — жълтите му зъби постоянно се зъбят.
Поглеждам венчалната халка на монахинята и пиша: