Ти май си грабнала последния нормално изглеждащ мъж.
През целия ми престой в болницата по никой начин не бих могла да се влюбя. Просто още не можех да стигна дотам. Задоволявай се с по-малко. Намали очакванията. Примири се, че това, твоето, няма да е живот като живот. Не исках да съм щастлива, че все пак съм останала жива. Започни да компенсираш. Исках просто да оправят лицето ми, ако е възможно — а то не беше.
Когато идва време отново да ме запознаят с твърдите храни — както се изразяват те — ми дават пиле на пюре и настъргани моркови. Бебешка храна. Всичко е пюрирано, пулверизирано, намачкано.
Ти си онова, което ядеш.
Болногледачката ми донася обяви за запознанства от вестници. Сестра Катрин забожда нос в тях и чете през очилата: Мъже търсят стройни момичета с авантюристичен дух за забавление и романтика. И да, вярно е, нито един от тях не изключва изрично чудовищно грозни осакатени момичета, чиито болнични сметки растат, ли растат.
Сестра Катрин ми казва:
— Можеш да пишеш на затворници — те няма нужда да знаят как изглеждаш всъщност.
Твърде много усилия би ми струвало, ако се опитам да й опиша чувствата си.
Сестра Катрин ми чете колоната за самотни сърца, докато аз ям печеното си с лъжица. Предлага ми осъдени за палеж. За кражби с взлом. За данъчни измами. Казва:
— Сигурно не искаш да се срещаш с изнасилвач, още не. Никой не е чак толкова закъсал.
Между самотниците, тикнати зад решетките за въоръжен грабеж и непредумишлено убийство, тя спира да ме попита какво ми има. Хваща ме за ръка и говори на името, изписано върху пластмасовата гривна — какъв модел на ръце съм вече само, скъпи пръстени, пластмасови гривни с имена, толкова прекрасни, че дори и една Христова невеста не може да отлепи очи от тях.
— Как се чувстваш? — пита ме тя.
Да си умреш от смях.
— Не искаш ли да се влюбиш? — пита ме тя.
Фотографът в главата ми казва: Дай ми търпение.
Светкавица.
Дай ми самообладание.
Светкавица.
Работата е там, че имам половин лице.
Под бинтовете лицето ми продължава да кърви на малки капчици върху памучните тампони. Един от лекарите — онзи, който всяка сутрин идва на визитация и проверява превръзките ми, казва, че раната ми продължавала да плаче. Така се изразява.
Още не мога да говоря.
Нямам кариера.
Мога да ям само бебешка храна. Никой вече няма да ме погледне така, сякаш съм спечелила голяма награда.
Нищо, пиша в бележника си.
Нищо ми няма.
— Не си го прежалила — казва сестра Катрин. — Трябва хубавичко да се наплачеш, а после да продължиш да живееш. Прекалено спокойно го преживяваш.
Пиша:
Не ме разсмивай. Лицето ми — пиша, — лекарят казва, че раната ми продължава да плаче.
Все пак поне някой е забелязал. През цялото време бях спокойна. Бях олицетворение на спокойствието. Никога, нито веднъж не изпаднах в паника. Видях кръвта, сополите и зъбите си размазани по таблото в мига след злополуката, но истерията е невъзможна без публика. Да се паникьосваш самичък е все едно да се смееш сам в празна стая. Чувстваш се като истински глупак.
В мига, в който стана злополуката, знаех, че ще умра, ако не хвана следващото отклонение от автострадата, не завия на северозапад към Гауър, не измина дванайсет преки и не спра на паркинга на Мемориална болница „Ла Палома“. Паркирах. Взех ключовете и чантата си и тръгнах. Стъклените врати се плъзнаха встрани, преди да успея да видя отражението си в тях. Тълпата вътре — всички хора, чакащи със счупени крака и задушаващи се бебета, до един също се плъзнаха встрани, щом ме видяха.
После — морфинът венозно. Малките операционни ножички за маникюр режат роклята ми. Мъничките прашки в телесен цвят. Полицейските фотоси.
Детективът, онзи, който претърси колата ми за частици от кост, мъжът, видял всички онези хора с глави, отрязани от полуотворените прозорци на коли, един ден се връща и казва, че няма какво повече да се търси. Птици — чайки, може би и свраки. Влезли са в колата през счупения прозорец, докато е била паркирана пред болницата. Свраките са изяли всичко онова, което детективът нарича меки тъкани — доказателства. Костите сигурно са отнесли.
— Нали знаете, госпожице — казва ми той, — за да ги счупят в камъните. Заради костния мозък.
Пиша с молива в бележника:
Ха, ха, ха.
Минете към момента точно преди да ми свалят бинтовете, когато една жена — говорен терапевт, ми казва, че трябвало да коленича и да благодаря на Господ, дето ми е оставил езика — цял и невредим. Седим в мрачния й кабинет. Стоманеното бюро, което ни разделя, запълва половината от него, а терапевтката ме учи как вентрилоквистите карат куклите си да говорят. Нали разбирате, вентрилоквистът не може да ви позволи да видите как устата му мърда. Той не може да използва устните си, затова изговаря думите, като притиска езика към небцето си.