Вместо прозорец терапевтката има плакат с котенце, свряно сред спагети, а под него пише:
Наблягай на Положителното.
Тя казва: ако не можеш да възпроизведеш определен звук, без да използваш устните, замести го с подобен. Така казва тя. Например използвай звука „тъ“ вместо звука „фъ“. Контекстът, в който го използваш, ще позволи да те разберат.
— Добре е да поддържаш торма — казва терапевтката.
Поддържай торма тогава, пиша аз.
— Не — казва тя. — Повтори.
Гърлото постоянно ме боли и е пресъхнало, дори и след като цял ден съм пила милиони течности със сламка. Белезите, набръчкани и лъскави, обвиват невредимия ми език.
— Добре е да поддържаш торма — казва терапевтката.
— Гнггбр джс гфгвввджг стгм — казвам аз.
— Не, не така — казва терапевтката. — Не го правиш правилно.
— Сфлггрс енгг фсрржжс нгоррг? — питам аз.
— Не, и така не е правилно — казва тя.
Поглежда часовника си.
— Дгрри а гмждгга грр — казвам.
— Трябва много да се упражняваш, но имаш много време — казва тя. — А сега пак.
— Джрогиер фи фкгоеур мфомейнф фсфд — казвам аз.
— Браво! Чудесно! — възкликва тя. — Видя ли колко е лесно?
Пиша в бележника с молива:
Я заеби.
Минете към деня, в който разрязаха бинтовете.
Не знаеш какво да очакваш, но всичките лекари, сестри, стажанти и санитари, портиери и готвачки в болницата се изредиха да надникнат през вратата. Ако ги изловиш, излайваха „Честито!“, а ъгълчетата на устите им, разтворени в замръзнала блудкава усмивка, трепереха. Пульовци. Така ги наричам. А аз отново и отново и отново вдигах все същата картонена табела, която им казваше:
Благодаря.
А после избягах. Стана, след като пристигна новата ми лятна рокля от памучен креп от „Еспри“. Сестра Катрин цяла сутрин се въртя около мен с маша за къдрене, докато косата ми не се превърна в купища букли — същинска сметанова глазура, огромна фризура, отвличаща вниманието от лицето. После Еви донесе гримове и гримира очите ми. Сложих си пикантната нова рокля и направо изгарях от нетърпение да започна да се потя. Цяло лято не бях виждала огледало, или пък ако бях виждала, така и не бях разбрала, че това в него съм аз. Не бях виждала още полицейските снимки. Когато Еви и сестра Катрин приключиха, казах:
— Йаа ихгхм иссхясс нгхокка.
— Моля? — казва Еви.
— Но ти току-що обядва — казва сестра Катрин.
Ясно, никой не ме разбира.
— Егггхте ссмн дмгдингна — казвам.
И Еви ми отговаря:
— Да, твоите обувки са, но нищо няма да им стане.
А сестра Катрин:
— Не, още нямаш поща, но можем да пишем на затворниците, след като подремнеш, мила.
Тръгнаха си. И. Аз излязох — сама. И. Колко ли страшно може да е лицето ми?
А понякога, когато си осакатен, това работи в твоя полза. Всички онези хора с пиърсинг, татуировки, клейма и нарочно направени белези… Искам да кажа: вниманието си е внимание.
Когато излизам за първи път, ме обзема чувството, че съм пропуснала нещо. Просто цяло едно лято изведнъж беше изчезнало. Всички онези партита покрай басейни, излежаване на носа на покрити с метални люспи моторници. Ловене на слънце. Намиране на мъже с кабриолети. Сякаш всички пикници, мачове по софтбол и концерти някак си са се смалили до няколко снимки, които Еви ще прояви чак към Деня на благодарността.
Навън светът е самото пъстроцветие след бялото с бяло в болницата. Минава под дъгата. Вървя към супермаркета и пазаруването ми се струва игра, на която не съм играла от съвсем мъничка. Тук са всичките ми любими маркови продукти, всички онези цветове — френска горчица, „Райсарони“, „Топ Реймън“, всичко се опитва да привлече вниманието ти.
Всички тези цветове. Стандартите за красота напълно се променят и нищичко не изпъква на общия фон.
Сборът е по-малък от отделните събираеми.
Всички тези цветове, всичките на едно място.
Освен марковия продукт „дъга“ няма нищо друго за гледане. Погледна ли хората, виждам само тилове. Дори и да се обърна супербързо, мяркам само нечие извръщащо се ухо. И хората призовават Господ.
— О, Господи — казват те. — Видя ли?
И още:
— Това маска ли беше? Исусе Христе, рано е още за Вси Светии.
Всеки много съсредоточено чете етикетите на френската горчица и райсароните.
И аз вземам една пуйка.
Не зная защо. Нямам пари, но вземам пуйката. Разравям огромните замразени пуйки — тези огромни буци лед с телесен цвят в хладилната витрина. Ровя, докато не намирам най-едрата пуйка и я гушвам като бебе, както е увита в жълтата пластмасова мрежичка.