Тичам към входа на магазина, притичвам през касите и никой не ме спира. Дори не ме гледат. Всички са забили нос в таблоидите, сякаш там има скрито злато.
— Гзвннетг гзг тзннгозннгтг — казвам. — Аггг нгткгаддннг кнгз кнггйка.
Никой не ме поглежда.
— Гннг нгйя нгтканнг — казвам с най-добрия си вентрилоквистки глас.
Никой не казва и думица. Може би само служителите говорят. Имате ли два документа за самоличност? — питат те пишещите чекове хора.
— Фгджрн ийфнв сйвв — казвам. — Гсайддай снай-уггй съссакнк!
И тогава, точно тогава едно момченце се обажда:
— Вижте!
Всички, негледащи и неговорещи, спират да дишат.
Момченцето казва:
— Виж, мамо, виж там! Това страшилище краде храна!
Всички се свиват неловко. Главите им потъват в раменете, все едно са нарамили патерици. Четат заглавията на таблоидите по-усърдно от всякога.
Момиче чудовище краде празнична птица
И ето ме там, пържа се в роклята си от копринен креп, гушнала десеткилограмова пуйка. Пуйката се поти, роклята ми е почти прозрачна. Зърната ми стърчат, твърди като камъни, и опират в опакования в жълта мрежичка лед в прегръдките ми. Аз, под сметанената си глазурена фризура. Никой не ме гледа така, сякаш съм спечелила нещо много голямо.
Една ръка замахва, удря шамар на момченцето и момченцето се разцивря.
Момченцето циври така, както се плаче, когато не си направил нищо лошо, но пак са те наказали. Слънцето навън залязва. Вътре нищичко не помръдва, освен тънкото гласче, което пищи ли, пищи: Защо ме удари? Нищичко не съм направил. Защо ме удари? Какво съм направил?
Взех пуйката и се върнах почти на бегом в Мемориална болница „Ла Палома“. Почти се беше стъмнило.
И през цялото време, докато прегръщам пуйката, си повтарям: пуйки. Чайки. Свраки.
Птици.
Птиците изкълваха лицето ми.
Влизам в болницата и по коридора насреща ми се задава сестра Катрин, помъкнала един мъж заедно със системата — мъж, целият увит в марля и окичен с тръбички и найлонови торбички, пълни с вливащи се и изливащи се от него жълти и червени течности.
Птиците изкълваха лицето ми.
Сестра Катрин се приближава все повече и повече и крещи:
— Ехооо! Тук има един много специален човек — много ще се радваш да се запознаеш с него!
Птиците изкълваха лицето ми.
Между мен и тях е кабинетът на говорната терапевтка и тъкмо понечвам да се шмугна вътре, ето ти я Бранди Александър за трети път. Кралицата на всичко хубаво и добро е облечена в прилепнала рокля без ръкави в стил „Версаче“, внушаваща модното за сезона чувство на съкрушително отчаяние и порочно примирение. Тяло осъзнато, ала унизено. Гъвкаво, ала осакатено. Върховната кралица е най-красивото нещо, което досега съм виждала, и затова само стърча там и зяпам от вратата.
— Мъжете — казва терапевтката, — когато говорят, подчертават прилагателните. Например един мъж би казал: „Днес си толкова привлекателна!“.
Бранди е толкова привлекателна, че да й отсечеш главата и да я изложиш върху синьо кадифе във витрината на „Тифани“, за да я купи някой за един милион долара.
— Една жена би казала: „Днес си толкова привлекателна“ — обяснява терапевтката. — А сега ти, Бранди. Ти го кажи. Подчертай уточнението, не прилагателното.
Бранди Александър вперва в мен, както съм застанала на вратата, своите очи „Горяща боровинка“ и ми казва:
— Позиращо момиче, ти си толкова ужасно грозно! Слон ли ти е седнал на лицето или какво?
Гласът на Бранди — едвам чувам какво казва. В този миг аз просто обожавам Бранди. Всичко в нея е прекрасно, като да си красива и да се гледаш в огледалото. В Бранди мигом разпознавам царствената си сестра. Единственото и едничкото, за което си струва да живея.
— Кгттиссстте гнг нзктвгхха — отговарям, и стоварвам ледената мокра пуйка в скута на терапевтката. Десет кила мъртво месо я приковават към коженото й въртящо се кресло.
Все по-близо по коридора сестра Катрин крещи:
— Ехооо!
— Мрйвгн вси еджаай агг — казвам аз и изкарвам терапевтката в креслото й в коридора. — Джгнд уйнк см фдо дендв.
Терапевтката ми се усмихва и ми казва:
— Няма защо да ми благодариш, това ми е работата!
Монахинята пристига с мъжа и системата му — нов мъж без кожа или със смачкано лице или постоянно озъбен, мъж, идеален за мен. Единствената ми истинска любов. Моят деформиран, осакатен или разяден от болест Прекрасен принц. С когото ще живея дълго и нещастно. Моето отвратително бъдеще. Чудовищният остатък от живота ми.