После влизаме в „Бръмбах“, пробваме червила на опакото на ръцете си и аз питам:
— Защо кучетата се ближат?
— Защото могат да се стигнат — отвръща Еви. — Не са като хората.
Това става точно след като сме убили осемчасовия ден в училището за манекени в разглеждане на кожата си в огледала.
— Еви, изобщо не се самозалъгвай — казвам!
В училището за манекени изкарвах що-годе сносни оценки само защото от Еви по-зле нямаше накъде. Тя носеше червила в цветове, които бихте очаквали да видите около основата на пенис. Слагаше толкова сенки, че бихте я помислили за опитно животинче, върху които се тества продуктът. Само от лака й за коса над Академия за манекени „Тейлър Робъртс“ има дупка в озона.
Това беше много преди моята злополука, когато си мислех, че животът ми е толкова хубав.
В магазина „Бръмбах“, където си убивахме времето след часовете, целият девети етаж е зает от мебели. Наоколо са изложбените стаи: спални, трапезарии, всекидневни, кабинети, библиотеки, детски стаи, семейни стаи, порцеланови бункери, сервизни помещения, всичките отворени навътре към магазина. Невидимата четвърта стена. До една — идеални, чисти и застлани с килими, пълни с изискани мебели, осветени с локални прожектори и твърде много лампи. Бял шум излиза от скрити тонколони. Покрай стаите купувачите се нижат по застланите с избелял линолеум пътеки, минаващи между стаите и слабо осветените островчета, които изпълват средата на етажа — ложи за разговори и холови гарнитури, подредени на групи върху килими, с подходящо подово осветление и фалшиви растения. Тихи островчета от светлина и цвят в мрака, гъмжащ от непознати.
— Също като снимачна площадка — казваше Еви. — Декорчета, готови за заснемане на следващия епизод. Публиката в студиото те гледа от тъмното.
Клиентите се разхождаха напред-назад, а ние двете с Еви се изтягахме на розово легло с балдахин и се обаждахме от мобилния й телефон, за да ни прочетат хороскопите. Сгушени върху тапицирано с туид канапе, гризяхме пуканки и гледахме сапунени сериали на скъп цветен телевизор. Еви дръпваше фланелката си, за да ми покаже поредната обица на пъпа си. Запретваше ръкава на блузата си и ми показваше белезите от имплантите.
— Много е самотно в истинската ми къща — ще каже тя. — И ми е гадно, че не се чувствам достатъчно истинска, освен ако хората не ме гледат.
Тя обяснява:
— В „Бръмбах“ не търся усамотение.
Вкъщи, в моя апартамент, е Манъс с неговите списания. Списанията с гей порно, които купувал заради работата си, както твърдеше. Всяка сутрин на закуска ми показваше лъскави снимки на пичове, които си духаха сами. Превити, с лакти, изнесени зад коленете, и изпружили вратове така, че да се задавят със себе си, всеки от тях потънал в своята малка затворена верига. Можете да се обзаложите, че всеки мъж на света се е пробвал да го направи. А после Манъс ми казваше: „Ето какво всъщност искат мъжете“.
Дай ми романтика.
Светкавица.
Дай ми отричане.
Всяка малка затворена примка, образувана от мъж, достатъчно гъвкав или с толкова голям кур, че няма нужда от никого другиго на света. Манъс сочеше тези снимки с препечената си филийка и ми казваше:
— На тези тук не им се налага да търпят работа или жени.
Манъс дъвчеше и разглеждаше втренчено списанията. Бучкаше с вилицата бърканите яйца и казваше:
— Така можеш цял живот да си живееш и да си умреш.
После аз отивах в центъра, в Академията за манекени „Тейлър Робъртс“, за да ме усъвършенстват. Кучетата си ближеха задниците. Еви се самоосакатяваше. Всичкото това взиране в пъпа. Вкъщи Еви не живееше с никого, освен с цял тон семейни пари. Първия път, когато се возихме с градския автобус към „Бръмбах“, тя предложи на шофьора кредитната си карта и помоли за място до прозореца. Тревожеше се, че ръчният й багаж бил много голям.
Аз с Манъс или тя сама — не се знаеше на кого му е по-зле вкъщи.
Но в „Бръмбах“ двете с Еви дремвахме във всяка една от десетината идеални спални. Слагахме памук между пръстите си и си лакирахме ноктите на краката в тапицирани с кретон кресла. После разглеждахме учебника по манекенство на дълга полирана маса.
— Това тук е същото като онези имитации на естествена среда в зоопарковете — ще каже Еви. — Нали се сещаш, бетонните полярни шапки и дъждовните гори от дървета, направени от заварени метални тръби с пръскачки.
Всеки следобед двете с Еви бяхме звездите на своята лична неестествена среда. Служителите се промъкваха до мъжките тоалетни да си ударят една чекия. Плувахме във внимание в нашето малко матине живот.
Всичко, което помня от „Тейлър Робъртс“, е да ходя с изнесен напред таз. Раменете — изпънати назад. За да представяш продукти с различни размери, ти казват да начертаеш мислена линия от себе си към стоката. За тостери прокарваш линията през въздуха от усмивката си към уреда. За печки линията започва от гърдите. За нова кола прокарваш мислената линия от вагината си. С две думи, да бъдеш професионален модел означава да ти плащат, за да преиграваш по повод неща като оризови сладкиши или нови обувки.