Пиехме диетична кола на голямото розово легло в „Бръмбах“. Или пък седяхме на тоалетката и променяхме с контурна пудра формата на лицата си, а смътно очертаната тълпа ни наблюдаваше от тъмното само на метър от нас. Понякога светлината на прожекторите проблясваше в нечии очила. Когато привличаш внимание и с най-дребното си движение, с всеки жест, с всяка казана дума, после на пробните снимки ти е лесно.
— Тук е толкова мирно и спокойно — ще каже Еви, докато приглажда розовата сатенена завивка и бухва възглавниците. — Тук никога не може да ти се случи нищо лошо. Не е като в училище. Или вкъщи.
Напълно непознати хора стояха там с палта и ни гледаха. Също като в онези токшоута по телевизията — лесно е да си честен пред достатъчно голяма публика. Ако те слушат достатъчно хора, можеш всичко да си кажеш.
— Еви, миличка — ще кажа аз. — В нашия клас има много по-лоши манекенки. Просто трябва да полагаш по-умело ружа. — Гледахме се в огледалото на тоалетката, а отзад ни наблюдаваха три реда хора без личност.
— Ето, миличка — подавах й аз гъбичка. — Размажи контура.
И Еви се разплакваше. Пред многобройна публика всяка твоя емоция избива в крайност. Или е смях, или е плач — средно положение няма. Тигрите в зоопарка сигурно живеят в непрекъсната опера.
— Не е само това, че искам да стана бляскав топ модел — ще каже Еви. — Като се сетя, че пораствам, много се натъжавам. — Еви се дави в сълзи, стиска гъбичката и продължава. — Като малка, нашите искаха да съм момче. Никога вече не искам да бъда толкова нещастна.
Друг път носехме високи токчета и се преструвахме, че се млатим през устата заради някакво момче, което и двете искаме. Друг някой следобед си признавахме взаимно, че сме вампири.
— Да — ще кажа аз. — И нашите ме тормозеха.
Трябва да играеш, за да угодиш на тълпата.
Еви ще прокара пръсти през косата си.
— Ще си пробия перинеума — ще каже тя. — Това е онази тънка преградка между дупката на задника ти и дъното на вагината.
Пльосвах се на леглото в центъра на сцената, гушнала възглавница и втренчена в черната плетеница от тръби, тръбички и пръскачки, която уж представляваше таван на спалня.
— Не че са ме били или пък са ме карали да пия сатанинска кръв — обяснявах. — Просто обичаха повече брат ми, защото беше сакат.
Еви излизаше в центъра на сцената покрай ранноамериканската нощна масичка, за да ме засенчи.
— Имала си сакат брат? — ще ме попита тя.
Някой сред публиката ще се изкашля. Може би лъч ще се отрази в нечий часовник.
— Да, доста беше осакатен, но не по секси начин. И все пак всичко свършва щастливо — ще кажа аз. — Той е покойник.
И Еви ще каже много прочувствено:
— Как се е осакатил? Единствен брат ли ти беше? По-голям, по-малък?
А аз ще се просна на леглото и ще разтърся коси.
— Не… много е болезнено.
— Сериозно те питам — ще каже Еви. — Не се шегувам.
— Беше по-голям от мен с две години, флакон с лак за коса гръмнал и му обезобразил цялото лице. Сякаш нашите изобщо бяха забравили, че имат и друго дете — ще обърша леко очи аз с дантелите на възглавницата и ще обясня на публиката: — И аз ужасно много се стараех само за да ме обичат.
Еви ще зарее поглед в празното и ще каже:
— Пълен ужас! Ужас\ — И играта й, изпълнението й е толкова достоверно, че направо закопава моето.
— Да — ще кажа аз. — На него не му се налагаше да се старае. Толкова беше лесно. Заграбваше всичкото им внимание само заради това, че беше целият изгорен и надупчен от белези.
Еви ще се приближи в едър план към мен и ще каже:
— И къде е сега брат ти, имаш ли представа?
— Мъртъв е — ще отговоря аз, после ще се обърна към публиката: — Почина от СПИН.
А Еви казва:
— Доколко си сигурна в това?
А аз:
— Еви!
— Не, сериозно — ще каже тя. — Имам си причина да те питам.
— Само не се шегувай със СПИН-а — казвам.
Ето колко лесно сюжетът се изплъзва от контрол.
С всички тези купувачи, очакващи истинска драма, аз, разбира се, си мисля, че Еви се преструва.
— Брат ти — казва Еви. — Видяла ли си го с очите си как умира? Наистина? Видяла ли си трупа му? В ковчег, с музика… Или пък смъртен акт?