После Еви започва да хлипа там, по средата на стълбището. Еви, смъртоносният вирус на момента. Това е сигналът за всички нас да обърнем поглед към горкичката Еви, горкичката тъжна Еви, плешива и облечена единствено с пепел, впримчена в телената клетка на изгорелия си кринолин. После Еви хвърля пушката. С изцапани лице и ръце тя се тръшва на стъпалата и започва да реве, сякаш плачът ще оправи нещо. Пушката — заредена, трийсет и някой си калибър. Тя изтрополява надолу по стълбите, приплъзва се в средата на фоайето и се завърта, прицелвайки се в мен, в Бранди, в плачещата Еви.
Не че съм някое безразлично лабораторно животно, обучено да не обръща внимание на насилието, но първият ми инстинктивен порив май е: не е прекалено късно да поръсим сода върху кървавото петно.
По-голямата част от съзнателния си живот досега съм прекарала върху безкрайни листове хартия за купища пари на час, издокарана с дрехи и обувки, с фризирана коса, а някой прочут моден фотограф ми обяснява как да се чувствам.
Той крещи: Дай ми сласт, миличка.
Светкавица.
Дай ми злоба.
Светкавица.
Дай ми апатична екзистенциалистка скука.
Светкавица.
Дай ми яростен интелектуализъм като механизъм за копиране.
Светкавица.
Вероятно е от шока, че единият ми най-зъл враг застреля другия пред очите ми. Бум — и печелиш, печелиш! Заради това и още — заради живота с Бранди, развих доста голям усет към драматичното.
Само изглежда, че плача, когато пъхвам кърпичка под воала си, за да дишам през нея. За да филтрира въздуха, защото, откакто огромното имение на Еви е пламнало около нас, почти не се диша от целия този пушек.
Аз съм коленичила до Бранди. Мога да бръкне навсякъде из тоалета си и да намеря там хапчета „Дарвон“, „Демерол“, „Дарвоцет 100“. Това е сигналът ни всички да насочат погледи към мен. Тоалетът ми е копие на Торинската плащаница, предимно в бяло и кафяво, драпиран и скроен така, че през стигмите да се подават лъскави червени копчета. Освен това нося метри и метри воал от органза, надиплен върху лицето ми и украсен с ръчно изработени звездички от австрийски кристал. Не се вижда на какво приличам, в лицето, но тъкмо това е идеята. Изглеждам елегантно и светотатствено и това ме кара да се чувствам свещена и безсмъртна.
Висша мода — и още по-висша става.
Огънят пълзи по тапетите във фоайето. Аз запалих пожара — за по-пищна украса. Специалните ефекти могат да направят много нещо за вдигане на настроението, а и тази къща не е истинска. Това, което гори, е възстановка на къща от минала епоха, моделирана по копие на копие на копие на някакво голямо имение, имитация на тюдорски стил. Цели сто поколения я делят от всичко оригинално, но истината е: не е ли така и с всички нас?
Тъкмо преди Еви да се втурне с писъци по стълбите и да застреля Бранди Александър, взех, че излях близо четири литра „Шанел № 5“, поднесох към него горяща покана за сватба и бум, аз рециклирам.
Смешно е, но като си помислите, и най-големият и трагичен пожар е просто продължителна химична реакция. Окисляването на Жана д'Арк.
Пушката продължава да се върти на пода, цели се в мен, цели се в Бранди.
Другото е това — без значение колко си мислите, че обичате някого, вие се дърпате назад, когато локвата от кръвта му се разтече чак до вас.
Като изключим цялата тази възвишена драма, денят е наистина приятен. Топло и слънчево е и входната врата е отворена към верандата и поляната пред нея. Пожарът горе привлича във фоайето мириса на прясно окосената трева и се чува целият шум, който вдигат навън сватбените гости. Гостите до един награбиха кой какъвто подарък си хареса — и кристала, и среброто, и излязоха навън на поляната да чакат пожарникарите и докторите.
Бранди разтваря огромната си, обсипана с пръстени длан и докосва дупката, от която кръвта й блика по целия мраморен под.
И казва:
— Мамка му. Няма начин в „Бон Марше“ да вземат костюма обратно.
Еви вдига очи — лицето й представлява цапаница от сажди, сополи и сълзи, размазани с пръсти — и изкрещява:
— Мразя живота си, задето е толкова скучен!
После кресва на Бранди Александър:
— В ада ми запази маса до прозореца!