Облаци, съставени от водни пари, се носят, така де, в небето.
— Сега, Сет — казва Бранди.
И Сет възкликва:
— Алилуя!
Дивите маргаритки и другите цветя, профучаващи покрай нас, са просто гениталиите на други форми на живот.
И Сет казва:
— И какво казваш?
— В книгата „Мис Рона“, издание от 1974 г. — обяснява Бранди, — Рона Барет — която се сдобила с огромните си гърди на девет години и искала да ги отреже с ножица… В пролога на книгата си ни обяснява, че е като разрязано животно, чиито жизнени органи лъщят и треперят — нали се сещате, черният дроб, дебелото черво… Такива образи, всичко сълзи и пулсира. Както и да е — тя можела да чака някой да я зашие, но знаела, че никой няма да го направи. Трябвало да вземе иглата и конеца и да се зашие сама.
— Гадост — казва Сет.
— Мис Рона казва, че нищо не е гадно — казва Бранди. — Мис Рона казва, че единственият начин да намериш истинско щастие е да рискуваш да те разрежат изцяло.
Ята погълнати от себе си местни птички като че са обсебени от това да намират храна и да я поемат в човките си.
Бранди обръща огледалото за обратно виждане, докато ме види в него, и казва:
— Бъба-Джоун, сладката ми?
Очевидно местните птички трябва да си правят собствени гнезда, тип „направи си сам“, като използват материали от местни източници. Пръчиците и листата просто са струпани накуп.
— Бъба-Джоун — казва Бранди Александър. — Защо не ни открехнеш на някоя история?
Сет се намесва:
— Помниш ли онзи път в Мисула, когато принцесата така прегладня, че изяде свещичките „Небалино“, увити в златен станиол, защото ги помисли за шоколадчета? А ти ми говориш за трупове в полубезсъзнание!
Боровете произвеждат борови шишарки. Катериците и бозайниците от всички полове по цял ден се мъчат да свалят някого. Или пък да родят и да останат живи. Или да си изядат малките.
Бранди казва:
— Сет, сладкият ми?
— Да, мамо.
Това само прилича на булимия, но всъщност така орлите хранят малките си.
Още един билборд:
„Нъби — това е барбекюто! Спрете за вкусни, ароматни пилешки крилца!“
И още един:
„Млечни хапки — дъвка с аромат на нискомаслено сирене, също като истинско!“
Сет се изкикотва. Сет се изчервява и навива кичур коса на пръста си. И казва:
— Внушаваш ми натрапчиво желание за секс.
Милост. До него се чувствам като мъжкарана.
— О, миличък — казва Бранди. — Ти не си спомняш и половината, с които си бил. — И додава. — Много ми се иска аз да можех да ги забравя.
Сет казва на гърдите ми в огледалото за обратно виждане:
— Единствената причина да питаме други хора как са прекарали уикенда, е да можем да им разкажем за собствения си уикенд.
Още няколко дни микронизиран прогестерон, мисля, и Сет ще се оборудва със собствен хубавичък балкон. Страничните ефекти, за които трябва да следя, включват гадене, повръщане, жълтеница, мигрена, стомашни спазми и виене на свят. Опитваш се да си спомниш точните нива на токсичност, но защо да си правиш труда?
Покрай нас преминава табела, на която пише: Сиатъл — 180 километра.
— Хайде да видим тези лъщящи, треперещи вътрешности, Бъба-Джоун — заповядва Бранди Александър, Бог и майка на всички нас. — Разкажи ни някоя гадна лична история.
— Разпори се. Заший се — казва тя и ми подава на задната седалка бележник с рецепти и молив за очи „Патладжанена мечта“.
Глава седма
Върнете се на последния Ден на благодарността преди злополуката, когато се прибирам вкъщи да вечерям с нашите. Това става, когато все още имах лице и затова твърдите храни не ми се опираха толкова. Цялата маса в трапезарията е застлана с покривка, която не помня отпреди — наистина хубава тъмносиня дамаска, поръбена с дантела. Никак не подхожда на майка ми да купи такова нещо и затова я питам дали не е подарък.
Мама тъкмо сяда на масата и разгъва салфетката си от синя дамаска, а между нас — нея, мен и татко — ястията вдигат пара. Сладките картофи под сладката си заливка. Огромната кафява пуйка. Хлебчетата са поставени под ватиран калъф, ушит във формата на кокошка. За да си вземеш питка, вдигаш крилата. Стъкленият поднос с кисели краставички и целина, пълнена с фъстъчено масло.
— Кое да е подарък? — пита мама.
— Новата покривка. Много е хубава.
Майка ми въздъхва и забожда нос в пуйката.
— Поначало не беше предназначено за покривка — обяснява мама. — Ние с баща ти зарязахме първоначалния си проект.
Ножът отново и отново потъва в пуйката и баща ми започва да нарязва вечерята.
Мама казва:
— Знаеш ли какво е паметно знаме за жертвите на СПИН?