Дай ми самообладание. Дай ми спокойствие. Дай ми сдържаност.
Светкавица.
Картофите са точно както ги обичам, захарно сладки, но с хрускава коричка. Плънката е малко суха. Подавам на майка ми маслото.
Баща ми се прокашля.
— Бучице — казва той. — Мисля, че майка ти искаше да каже „флечинг“. Това означава да нарежеш пуйката на много тънки ивици.
Тишина.
О, казвам. Извинявайте — казвам.
Ядем.
Глава осма
Не ме търсете, за да кажа на нашите за злополуката. Нали се сещате — да се съдера от рев по телефона за куршума и за спешното. Тая няма да стане. Веднага, когато имах възможността да им напиша писмо, им писах, че заминавам на снимки за каталог в Канкун, Мексико — за „Еспри“.
Шест месеца забавления, пясък и аз, която се опитвам да изсмуча резените лимон от дългите гърла на бутилките мексиканска бира. Пичовете просто обожават да гледат как мацките правят това. Иди, че разбери. Пичовете.
Тя обичала дрехите на „Еспри“, пише ми мама в отговор. И ме пита, щом ще бъда в каталога на „Еспри“, не мога ли да й уредя намаление за коледната поръчка?
Извинявай, мамо. Извинявай, Господи.
Тя ми пише в отговор: Е, бъди красива за нас. Любов и целувки.
Повечето пъти е много по-лесно да не казваш на света какво не е наред. Нашите ме наричат Бучица. Аз бях бучицата в корема на мама девет месеца. Наричат ме Бучица отпреди да се родя. Живеят на два часа път с кола от мен, но аз никога не им ходя на гости. Искам да кажа, няма нужда те да знаят и най-малката дреболия за мен.
В едно писмо мама ми пише:
„Поне за брат ти знаем дали е жив или мъртъв“.
Мъртвият ми брат, кралят на Педалоград. Избран за най-добър във всичко. Кралят на баскетбола, докато, когато навърши шестнайсет, изследванията му за възпалено гърло показаха гонорея. Знам само, че го мразех.
— Не че не те обичаме — пише ми мама в едно писмо. — Просто не го показваме.
Освен това истерията е възможна единствено пред публика. Знаеш какво трябва да правиш, за да се крепиш жив. Хората просто ще те вбесят с реакциите си по повод колко ужасно е случилото се. Първо онези в спешното те пускат пред тях. Сетне францисканската монахиня крещи. После полицаите с техния болничен чаршаф.
Минете към това какъв беше животът, когато бяхте бебета и можехте да ядете само бебешка храна. Вървиш и се клатушкаш към масичката за кафе. Изправен си на крака и трябва да продължиш да се клатиш на тия крачета наденички, инак ще паднеш. После стигаш до масичката и удряш голямата си мека бебешка глава в острия й ъгъл.
Падаш долу и леле, леле-мале как боли. И все пак не е кой знае каква трагедия, докато не дотърчат мама и татко.
О, горкичкото храбро мъниче.
Едва тогава се разреваваш.
Минете към това как Бранди, аз и Сет се изкачваме към върха на Космическата игла в Сиатъл, щата Вашингтон. Това е първата ни спирка след канадската граница, освен дето спряхме колкото да изтичам да взема на Сет кафе — със сметана, захар и "Климара"[7] — и кока-кола — с допълнително "Естрейс"[8] и без лед. Единайсет часът е, Космическата игла затваря в полунощ, а Сет казва, че на света съществували два типа хора.
Принцеса Александър искаше първо да намерим хубав хотел — хотел, в който прислужник паркира колата и банята е облицована с плочки. Може да ни остане време да подремнем, преди тя да излезе да продава лекарства.
— Ако участвахте в телевизионно състезание… — казва Сет за неговите два типа хора. Сет вече е слязъл от автострадата и се движим между тъмни складове. Извръщаме глави всеки път, щом мернем Космическата игла. — Та значи, вие сте победители в това телевизионно състезание — казва Сет — и трябва да изберете между холова гарнитура от пет части от „Бройхил“ с цена на дребно три хиляди долара и десетдневна екскурзия до очарованието на Стария свят — Европа.
Повечето хора, казва Сет, ще вземат холовата гарнитура.
— Просто хората искат да показват нещо, което са заслужили с усилията си — казва Сет. — Като фараоните с техните пирамиди. При възможност за избор малцина биха избрали екскурзията, дори и ако вече си имат хубава холова гарнитура.
Никой не е паркирал по улиците около сиатълския център, хората са си вкъщи и гледат телевизия или самите те са телевизия, ако вярвате в Господ.
— Трябва да ви покажа къде свърши бъдещето — казва Сет. — Искам ние да сме хората, избрали екскурзията.
Според Сет бъдещето е свършило през 1962-ра на Световното изложение в Сиатъл. Това било всичко, което би трябвало да наследим — цял човек на Луната през това десетилетие — азбестът, нашият вълшебен приятел — захранваният с ядрена енергия и гориво от фосили свят на Космическия век, когато можеш да отидеш да разгледаш блокалетяща чиния на семейство Джетсън и после да отидеш до центъра с монорелсовия транспорт, за да купиш смешни шапки „токчета“ в „Бон Марше“.