Пр.Бр. — Преди Бранди — баща ми всяка есен откарваше прасетата на пазара. Тайната му е, че прекарва цяло лято в обиколки с фургона си из Айдахо и останалите щати в горния ляв ъгъл. Спира навсякъде, където продават стари сладкиши с изтекъл срок на годност — резени плодов пай и тарталети с пълнеж от крем, малки пандишпанчета, украсени с изкуствена сметана и парчета шоколадова торта с глазура, посипани с боядисани в розово кокосови стърготини. Стари, непродадени торти за рожден ден. Изсъхнали торти, пожелаващи „Честито“, „Честит ден на майката“, „Бъди моя валентинка“. Баща ми още ги кара вкъщи, струпани на плътна лепкава купчина или запечатани в целофан. Това е най-трудното — да отваряш тези хиляди стари сладкиши и да ги хвърляш на свинете.
Тайната на баща ми, за когото Бранди не искаше и да чуе, е, че през последните две седмици преди да ги откара на пазара, той храни прасетата с тези сладкиши, торти и пасти. Пастите не съдържат никакви хранителни вещества и прасетата ги нагъват, докато не остане и един развален сладкиш на разстояние петстотин километра наоколо.
Тези сладкиши не съдържат никаква истинска целулоза и затова всяка есен всяко сто трийсет и пет килограмово прасе отива на пазара с още четирийсет кила отгоре в дебелото черво. На разпродажбата баща ми натрупва цяло състояние и кой ти знае колко време след това, щом прасетата видят отвътре кланицата, в която ще свършат, се насират с грамадански захаросани лайна.
— Ггглнггхме гррсста зз нгкроооан — казвам.
— Не — казва Бранди, вдига дългия си цяла педя показалец — шест пръстена, нанизани на един-единствен пръст — и прокарва своя накичен хотдог нагоре-надолу по устата ми всеки път, колчем се опитам да кажа нещо.
— Не казвай нито дума — казва Бранди. — Все още си твърде тясно свързана с миналото си. Няма смисъл да казваш каквото и да било.
Бранди изважда от кошницата си дълъг златистобял воал — магическо действие — слой от прозрачна бяла коприна, извезана със златен гръцки орнамент, и го намята върху главата ми.
Зад още един пореден воал реалният свят се отдалечава все повече.
— Познай как е извезан златният орнамент — казва Бранди.
Тъканта е толкова лека, че дъхът ми я издува отпред. Коприната се стеле върху клепките ми и не ги огъва. Дори и лицето ми, мястото, където завършва всеки нерв в тялото — дори и лицето ми не я усеща.
— Везат го деца в Индия — разказва Бранди. — Четири-петгодишни деца, които по цял ден превиват гръб на дървените пейки. Те са вегетарианци и трябва да измъкнат безброй златни нишки, за да остане в тъканта само златото.
— Не можеш да видиш деца, по-големи от десет години, да вършат тази работа — казва Бранди, — защото дотогава повечето ослепяват.
Само воалът, който Бранди вади от кошницата си, е към четири квадратни метра. Безценното зрение на всички тези мили дечица — загубено. Безценните дни на крехкото им детство, прекарано в измъкване на копринени нишки.
Дай ми милост.
Светкавица.
Дай ми състрадание.
Светкавица.
О, как ми се иска да можех да накарам бедното си сърце да избухне.
— Няггнма дд гго сгрлогджжа — казвам.
Не, няма нищо, казва Бранди. Тя не иска да възнаграждава никого за това, че експлоатира деца. Купила е воала на разпродажба.
Затворена в клетка зад моите коприни, скрита вътре в моя облак от органза и жоржет, идеята, че не мога да споделям проблемите си с другите, ме кара да не давам и пет пари за техните.
— О, и не се тревожи — продължава Бранди. — Пак ще ти обръщат внимание. Ти имаш комплект от цици и дупе — динамит! Не можеш да разговаряш, с когото ти падне.
Хората просто не понасят да не знаят нещо, казва ми тя. Особено мъжете — не понасят да не могат да изкачат всяка планина и да картографират навсякъде. Да сложат етикет на всичко. Да препикаят всяко дърво и после никога да не те потърсят повече.
— Зад воала ти си великото неведомо — казва тя. — Повечето пичове ще се избиват, за да те опознаят. Някои ще отричат, че си действителна личност, други просто ще те пренебрегват.
Фанатикът. Атеистът. Агностикът.
Дори и когато някой носи само превръзка на окото, ти винаги искаш да видиш. Да провериш дали не се преструва. Мъжът с риза "Хатауей"[11]. Или да видиш ужаса под превръзката.
Фотографът в ума ми казва:
Дай ми глас.
Светкавица.
Дай ми лице.
Светкавица.
Отговорът на Бранди бяха малки шапчици с воали. И големи шапки с воали. Такета и „токчета“, отвсякъде увити в облаци от тюл и газ. Парашутна коприна, плътен креп или гъста мрежа, обсипана с плюшени помпони.
— Най-скучното нещо в целия свят — казва Бранди — е голотата.