Сълзите измиват чисти пътечки по бузите на Еви и тя крещи:
— Приятелко, ама и ти трябва да ми крещиш!
Сякаш цялата тая драма, драма, драма не стига, Бранди вдига поглед към мен. Аз съм коленичила до нея. Очите й са в патладжанен цвят, достигнал истински апогей. Тя казва:
— И сега Бранди Александър ще умре?
Еви, Бранди и аз — става въпрос единствено за борба на живот и смърт за място под прожектора. Всяка от нас напира: „Аз, аз, аз съм първа!“. Убиецът, жертвата, свидетелят — всяка от нас си мисли, че нейната роля е главната.
Сигурно това важи за всекиго по света.
Всичко това е „Огледалце, огледалце от стената“ — защото красотата е сила, така както парите са сила, така както оръжието е сила.
Сега, когато видя във вестника снимка на двайсет и няколко годишно момиче — отвлечено, изнасилено, ограбено и накрая убито, и на първа страница има негова снимка — младо и усмихнато, вместо да си мисля, че това е огромно, тъжно престъпление, ето как реагирам вътрешно: „Леле, щеше да е страшна мацка, ако носът й не беше такъв клюн“. Втората ми реакция е, че трябва да ми се намират подръка няколко хубави портретни снимки, в случай че току-виж ме отвлекат и изнасилят до смърт. Третата ми реакция е: „Е, това поне намалява конкуренцията“.
Ако това не ви стига — кремът, който използвам, е суспензия от инертни вещества от зародиши в хидрогенирано минерално масло. Искам да кажа, че ако съм честна, живея единствено заради себе си.
Освен тогава, когато броячът цъка и някакъв фотограф крещи: Дай ми съпричастие.
После — проблясъкът на светкавицата.
Дай ми съчувствие.
Светкавица.
Дай ми брутална честност.
Светкавица.
— Не ме оставяй да умра тук, на този под — казва Бранди и едрите й длани се вкопчват в мен. — Косата ми — казва тя. — Косата ми ще се сплеска на тила.
Искам да кажа, че Бранди сигурно ще умре, но това просто не може да ме трогне.
Еви се разцивря още по-силно. И за капак далечните сирени на пожарната ме коронясват за кралица на град Мигрена.
Пушката продължава да се върти на пода, но все по-бавно и по-бавно.
Бранди казва:
— Бранди Александър не искаше да издъхне така. Първо, тя трябваше да се прочуе. Нали знаеш — да я дават по телевизията между полувремената на Суперкупата как отпива диетична кола в забавен каданс, преди да умре.
Пушката спира да се върти и вече не се цели в никого.
Бранди крясва на хлипащата Еви:
— Млъкни!
— Ти млъкни! — крясва й Еви. Зад гърба й огънят поглъща застлания на стълбите килим.
Чува се как сирените обикалят и опищяват целия Уест Хилс. Хората направо се избиват да наберат номера за спешна помощ и да станат големите герои. Никой не изглежда готов за огромния телевизионен екип, който трябва да довтаса всеки момент.
— Това е последният ти шанс, миличка — казва Бранди, а кръвта й е оплескала целия под. И добавя: — Обичаш ли ме?
Когато хората започнат да ти задават такива въпроси, губиш централната роля.
Ето как те прецакват да минеш в категория „най–добра второстепенна роля“.
Още по-грамадно и от горящата къща е огромното очакване да произнеса трите най-изтъркани думи, които ще намерите във всеки сценарий. Тези думи ме карат да се чувствам така, сякаш яростно се опипвам отдолу. Те са само думи — нищо повече. Безсилни. Речник. Диалог.
— Кажи ми — продължава Бранди. — Обичаш ли ме? Обичаш ли ме наистина?
Тъкмо по този карикатурен начин Бранди изигра целия си живот. Нонстоп театърът на живо на Бранди Александър — само дето с всяка секунда е все по-малко и по-малко „на живо“.
Колкото да подсиля драматизма, поемам ръката на Бранди в своята. Хубав жест, но тъкмо тогава ме разтриса шубе от всичките патогени в кръвта и после, бум, таванът на трапезарията рухва и през вратата върху нас се посипват жар и искри.
— Дори да не можеш да ме обикнеш, поне ми разкажи как живях — казва Бранди. — Едно момиче не може да умре, без неговият живот да се изниже пред очите му.
Като че ничии емоционални нужди не успяват да бъдат удовлетворени.
И тъкмо тогава огънят захапва килима чак до голия задник на Еви, тя скача с писък на крака и хуква надолу по стълбите на изгорелите си бели токчета. Гола и плешива, облечена в тел и пепел, Еви Котрел се втурва през входната врата към по-многобройната публика — нейните сватбени гости, среброто, кристала и пристигащите пожарни коли. В такъв свят живеем. Условията се променят — ние мутираме.
Затова, разбира се, целият този разказ ще бъде за Бранди — с водеща аз и гост-звезди Евелин Котрел и смъртоносният вирус на СПИН. Бранди, Бранди, Бранди. Горкичката тъжна Бранди, просната по гръб, докосва дупката, през която животът й се излива на мраморния под, и промълвява: