— Майната им — разкрещяваше се на това място Еви. — Майната им на всички!
Аз не се ядосвах. Напъхваха ме в невероятен кожен корсет на „Пупи Кадол“ и кожени панталонки на „Кроум Хартс“. Животът беше хубав тогава. Поработвах по три часа, може би четири-пет.
На входа на фотостудиото, преди да я изхвърлят от площадката, Еви блъсваше помощник-стилиста в касата на вратата и дребосъкът се свличаше в краката й. И тогава Еви изпищяваше: „Изсмучете всичките говна от сладкия ми тексаски гъз!“, после се връщаше във ферарито си и изчакваше трите, четири или пет часа, за да ме закара вкъщи.
Еви, същата тази Еви, беше най-добрата ми приятелка в целия свят. В подобни мигове тя беше забавна и чудата, почти все едно си имаше свой собствен живот.
Добре де, значи, аз не знаех за Еви и Манъс и за тяхната пълна и върховна любов и задоволство. Убийте ме тогава.
Върнете се преди това, когато Еви ми се обажда в болницата и ми се моли от сърце — може ли да се изпиша и да дойда да живея у тях, чувствала се толкова самотна, моля ти се.
Таванът на здравната ми застраховка беше два милиона долара до края на живота ми, а броячът беше цъкал ли цъкал цяло лято. Нито един служител от социалните служби нямаше куража да ме прехвърли Бог знае къде.
Докато ми се молеше по телефона, Еви спомена, че имала самолетни резервации. Заминавала за Канкун да се снима за каталог и не бих ли могла, моля, да й попазя къщата?
Когато дойде да ме вземе, написах в бележника:
Това моята блузка с гол гръб ли е? Знаеш, че ще я разтегнеш.
— Само трябва да ми храниш котката — това е всичко — казва Еви.
Не ми харесва да съм сама толкова далече от града, пиша. Не знам как живееш тук.
Еви казва:
— Не живееш сам, ако държиш под леглото си пушка.
Пиша:
Познавам мадами, които казват същото за изкуствените си членове.
И Еви се възмущава: Гадост! Аз не правя такива неща с пушката ми!
И така, преминете към момента, когато Еви вече е заминала за Канкун, Мексико, и когато отивам да проверя под леглото й, намирам там пушката трийсет и някой си калибър с оптически мерник. В шкафовете й са остатъците от дрехите ми, развлечени и изтезавани до смърт — висят там на окачалките, мъртви.
После минете към мен в леглото на Еви същата нощ. Полунощ е. Вятърът вдига завесите в спалнята — дантелени завеси, а котката скача на перваза да види кой е паркирал току-що пред къщата. Котката ме гледа, а зад гърба й сияят звездите. От долния етаж се чува трясък на счупен прозорец.
Глава дванайсета
Върнете се далеч назад към миналата Коледа, преди злополуката с мен, когато се прибрах вкъщи, за да отварям подаръци с нашите. Нашите всяка година изваждат все същата изкуствена елха — бодлива, зелена и излъчваща онази остра миризма на пластмаса, от която те боли глава и ти се завива свят, когато лампичките са стояли запалени твърде дълго. Елхата е цяла магия и блясък, отрупана с нашите червено-златни стъклени играчки и ивиците сребърен найлон, заредени със статично електричество, които хората наричат ледени висулки. Все същият опърпан ангел с гумено кукленско лице на върха. Камината е покрита с все същите „ангелски коси“ от стъклопласт, които се забиват в кожата ти и получаваш гнойни обриви, ако ги докоснеш. По уредбата върви все същият албум с коледни песни на Пери Комо. Това е по времето, когато все още имах лице и затова не срещах чак такива затруднения с пеенето на коледни песни.
Брат ми Шейн е все още мъртъв, затова се опитвам да не очаквам особено внимание — просто една спокойна Коледа. По това време гаджето ми Манъс беше започнал да се смахва, че ще загуби полицейската си работа, а на мен ми бяха нужни два дни по-далече от прожекторите. Всички — мама, татко и аз — го обсъдихме и се договорихме тази година да не купуваме подаръци един за друг. Може би само дребни подаръчета, казват нашите — да ги сложим в чорапа.
Пери Комо пее: „Вече личи, че е Коледа“.
Червените филцови чорапи, които мама уши за всеки от нас — за Шейн и мен — висят над камината. И двата червени филцови чорапа с изписаните ни от горе до долу имена — с фантазе бели филцови букви. И двата — издути от натъпканите вътре подаръци. В коледното утро всички ние сме насядали около елхата, а баща ми е готов да среже с ножа панделките. Майка ми вади голям плик от амбалажна хартия и казва:
— Преди да е настанала бъркотията — хартията от опаковките се хвърля тук, а не навсякъде из стаята.
Мама и татко седят в удобни кресла. Аз съм седнала на пода пред камината, а до мен са чорапите. Тази сцена винаги е вадена по този калъп. Те седят с кафето, наведени над мен, и наблюдават реакциите ми. Аз седя с кръстосани крака на пода. Всички още сме по халати и пижами.