След много години на болка.
Години на живот с надеждата, че това, което ще получиш, е по-добро от онова, което имаш. Години, през които изглеждаш и се чувстваш все по-зле, с надеждата, че може би после ще изглеждаш по-добре.
Манъс грабва свещта — бялата свещ от багажника.
— Майка ми — разказва Манъс. — Коледният й подарък номер две за мен беше кутия, пълна с бебешките ми неща, които била запазила. Я ги вижте — казва той и протяга свещта. — Свещта от кръщенето ми.
Манъс мята свещта в мрака.
Следва бронзовата бебешка обувка.
Увита в ризка за кръщене.
После се разпръсва шепа млечни зъбчета.
— Майната му — казва Манъс. — Проклетата фея Зъбче.
Кичур руса коса в медальон на верижка. Верижката се залюлява, отхвърчава от ръката на Манъс като топуз и изчезва в тъмното.
— Каза, че ми ги дава, защото нямала къде да ги държи — обяснява Манъс. — Не че не ги искала.
Гипсовият отпечатък от ръчичка на второкласник се преобръща и се изгубва в мрака.
— Е, мамо, щом на тебе не ти е удобно — казва Манъс, — и аз няма да разнасям насам-натам тоя боклук.
Минете към всички онези моменти, когато Бранди Александър започва да ми досажда с приказки за пластична хирургия — тогава се сещам за стъбълца. За реабсорбация. Фибробласт клетки. Порьозна кост. Години на болка и надежда — и как да не се смея?
Смехът е единственият останал ми звук, който хората разбират.
Бранди, добронамерената върховна кралица с цици, натъпкани със силикон така, че не може да изправи гръб, казва:
— Вземи и провери какво предлагат.
Как да спра да се смея.
Сериозно ти говоря, Шейн, не се нуждая чак пък дотолкова от внимание.
Просто ще продължа да нося воалите си.
Щом не мога да съм красива, искам да бъда невидима.
Преминете към сребърния черпак за пунш, литнал в празното.
Преминете към всяка една отхвърчала чаена лъжичка.
Преминете към всички бележници от основното училище и снимки на класа, които отплават.
Манъс смачква плътен лист хартия.
Актът му за раждане — и го запраща в нищото. После започва да се клати на пръсти — на пети, на пръсти — на пети, обгърнал се с ръце.
Бранди ме гледа — иска да кажа нещо. Пиша с пръст в калта:
Манъс, ти къде живееш сега?
Леки студени докосвания се посипват по косата и прасковенорозовите ми рамене. Заваля.
Бранди казва:
— Чуй ме, не искам да те знам кой си, но ако можеше да бъдеш някой, кой щеше да бъдеш?
— Със сигурност няма да порасна — клати глава Манъс. — По никой начин. — Със скръстени ръце той се клати, пръст-пета, пръст-пета. Прилепя брадичка към гърдите си и се клати, загледан в стъклата от счупените бутилки.
Дъждът се усилва. Не се усеща мирисът нито на моите опърлени щраусови пера, нито на парфюма на Бранди — „Л'ер дю Тан“.
— Тогава ти си господин Денвър Омлет — казва Бранди. — Денвър Омлет, да ти представя Дейзи Сейнт Пейшънс. — Обсипаната с пръстени длан на Бранди разтваря напълно цвят и се отпуска върху нейното сто и двайсет сантиметрово силиконово великолепие.
— Тези неща — казва тя, — това е Бранди Александър.
Глава двайсет и първа
Преминете към онзи път, някъде никъде, когато двете с Бранди сме сами в кабинета на говорната терапевтка и тя ме излавя, че съм пъхнала ръце под воалите и докосвам раковините и слоновата кост на оголените си кътници, галя релефната кожа на белезите си, сухи и изгладени от полъха на дъха ми. Докосвам слюнката там, където тя изсъхва, лепкава и сълзяща надолу по врата ми, и Бранди ми нарежда да не се опипвам толкова.
— Миличка — казва тя, — в такива моменти помага да мислиш за себе си като за канапе или вестник — нещо, направено от много други хора, но не за вечни времена.
Отвореният край на гърлото ми е като опърлен, пластмасов, плетен на английски ластик и загрубял от измервания и свързване. На пипане е съвсем същият като горния ръб на рокля без презрамки или бански, крепящи се на вшита вътре тел или пластмаса. Твърд, но топъл, какъвто изглежда фестонът. Кокалест, но покрит с мека, приятна на докосване кожа.
Този вид остра травматична мандибулектомия без реконструкция преди деканюлацията на тръбата за трахеотомия може да доведе до апнея при сън, каза докторът. Така си говореха помежду си на сутрешните визитации.
А хората смятат, че аз съм мъчна за разбиране.
Лекарите ми казаха, че ако не ми възстановят нещо като челюст или поне нещо като джоб, както се изразиха, мога да умра по всяко време, докато спя. Просто ще престана да дишам и няма да се събудя. Бърза безболезнена смърт.
Пиша с писалката в бележника: