— Не мога да повярвам, че той е с онзи!
И кимваше едва-едва, колкото да разбера за кого ми говори.
— Миналата седмица ми се опъваше — пенявеше се Манъс шепнешком. — Значи аз не съм достатъчно добър, а тоя смотан перхидролен боклук е по-добър от мен, така ли?
Навеждаше се над питието си и казваше:
— Това мъжете са скапаняци!
А аз се съгласявах — така си е.
И си повтарях, че всичко е наред. Всяка връзка си има и трудните моменти.
Минете към Калгари, Албърта, където Бранди изяде свещичките "Небалино", увити в златен станиол, защото ги помисли за бонбони. Тя така се увлече, че превърна Харпър Колинс в Адисън Уесли[34]. През повечето време в Калгари носеше бяло разкроено яке за ски с яка от пухкава изкуствена кожа и бяла долна част на бикини от "Дона Карън". Изглеждаше забавно и одухотворено — беше ни леко, чувствахме се популярни.
Вечерите изискваха дълга до земята рокля манто в черно-бяло райе, която Бранди никога не закопчаваше цялата, а под нея — черни вълнени впити шорти. Адисън Уесли се превърна в Наш Рамблър и пак наехме кадилак.
Минете към Едмънтън, Албърта — Наш Рамблър се беше превърнал в Алфа Ромео. Бранди носеше къси бални фустички с кринолин над черни чорапогащи, втъкнати в каубойски ботуши. Носеше и повдигащо гърдите кожено бюстие, цялото нашарено с местни клейма за говеда.
В един приятен хотелски бар в Едмънтън Бранди казва:
— Мразя, когато виждам шева в чашата с Мартини. Сякаш усещам линията на калъпа. Евтиния.
Мъжете й се лепят като мухи на мед. Като под прожектор е — спомням си този вид внимание. Цялата страна обиколихме и на Бранди никога не й се наложи да плаща питиетата си — нито веднъж.
Минете към това как Манъс загуби работата си на независим таен сътрудник по нравствеността на специален договор към детективския отдел на Главната полицейска дирекция. Той така и не го преодоля.
Парите му свършваха. Да започнем с това, че и бездруго в банката те не бяха много. После птиците изкълваха лицето ми.
Онова, което не знаех, беше за Еви Котрел, дето живееше сама в голямата си самотна къща с всичката си тексаска земя и петролни пари и разправяше, че имала да свърши една работа. И Манъс с настоятелната си нужда да докаже, че все още може да препикае всяко дърво. Властта тип „Огледалце, огледалце от стената“. Останалото вече го знаете.
Минете към нас по пътя — след болницата, след сестрите Риа. Постоянно пускам хормони — „Провера“, „Климара“ и „Премарин“, в храната и питиетата му. Уиски с естрадиол. Водка с етинилестрадиол. Беше толкова лесно, че чак беше страшно. А той през цялото време гледаше Бранди с опулен кравешки поглед.
Всички бягахме от нещо. От вагинопластиката. От остаряването. От бъдещето.
Минете към Лос Анджелис.
Минете към Спокейн.
Минете към Бойси, Сан Диего и Финикс.
Минете към Ванкувър, Британска Колумбия, където се превърнахме в експатрирани италианци с втори език английски, докато не ни остана никакъв роден език.
— Вие имате двете гърди на младо момиче — каза Алфа Ромео на една посредничка, не помня в коя къща.
От Ванкувър се върнахме в Съединените щати като Бранди, Сет и Бъба-Джоун чрез изключително професионалната уста на Бранди Александър. Чак докато стигнахме Сиатъл, тя ни четеше как еврейското момиченце, болно от тайнствена мускулна болест, превърнало себе си в Рона Барет.
Всички оглеждаме големи богаташки къщи, прибираме лекарства, наемаме коли, купуваме дрехи и ги връщаме.
— Разкажи ни някоя гадна лична история — казва Бранди на път за Сиатъл. През цялото време Бранди ме командва. Самата тя е ей толкова близо до смъртта.
Изкорми се.
Разкажи ми историята на живота си, преди да умра.
Заший се.
Глава двайсет и четвърта
Върнете се към фотосесията в една кланица, където цели прасета без вътрешности висят нагъсто като ресни от подвижна верига. Двете с Еви сме облечени в парти рокли от неръждаема стомана на Бибо Кели, веригата се точи зад нас със скорост около сто прасета в час и Еви казва:
— И какво стана, след като брат ти бе обезобразен?
Фотографът поглежда светломера и казва:
— Не, няма да стане.
Арт директорът казва:
— Момичета, отблясъците от труповете са прекалено силни.
Прасетата се нижат огромни като кухи дървета, целите червени и лъскави отвътре, покрити отвън с наистина великолепна свинска кожа, след като някой току-що ги е опърлил с бензинова горелка. В сравнение с тях се чувствам цялата покрита с четина и се опитвам да си припомня кога за последно съм си правила коламаска.