Трябваше да товарим дърва във фургона. Кашони с пудинг на прах. Кашони с машинописна хартия, тоалетна хартия, батерии, паста за зъби, компот от праскови, книги. Счупени кристалчета предпазно стъкло са пръснати навсякъде около прекатурените платформи с коли, а чисто новите коли вътре са смлени. Чистите им черни гуми стърчат във въздуха.
Бранди дърпа деколтето на роклята и поглежда хормоналния пластир, залепен на гърдата й. Маха предпазната лента на друг пластир и го залепва на другата гърда, после поема отново режещ дъх и потръпва.
— Цялата бъркотия се уталожи за около три месеца. Цялото разследване за малтретиране на деца — казва Бранди. — После веднъж излизам от тренировка по баскетбол и един мъж се приближава. Бил полицай, казва, и трябвало допълнително да проведе с мен поверителен разговор.
Бранди вдишва, трепва. Пак дърпа деколтето, изважда опаковка метадон измежду гърдите си, отхапва половината и прибира остатъка обратно.
В пробната е горещо, тясно е, както сме натъпкани и двете заедно с мащабния градоустройствен проект рокля.
Бранди казва:
— Дарвон.
— Бързо, моля — додава тя и щрака с пръсти.
Изваждам нова червено-розова капсула и тя я преглъща на сухо.
— Този тип — продължава тя разказа си — ме моли да се кача в колата му да поговорим, само да поговорим, и ме пита имам ли да му казвам нещо, което съм се страхувал да кажа на онези от детската служба.
Роклята се разпада, коприната се разпаря по всички шевове, тюлът експлодира, а Бранди казва:
— И аз му казвам на този тип, на този детектив, „Не“, и той казва „Добре“. Казва, че обичал хлапетата, които могат да пазят тайни.
При влакова катастрофа можеш да събереш хиляда молива наведнъж. Електрически крушки, все още съвсем годни, без нищо да трака вътре. Заготовки за ключове със стотици, фургонът не можеше да побере всичко това, а дотогава пристигаха и още фургони, и хората насипваха с лопати зърно върху задните седалки на колите и ни гледаха със струпаните пред нас огромни камари какво ли не, докато решавахме от какво имаме повече нужда — от десетте хиляди връзки за обувки или от хилядата бурканчета хрян. От петстотинте автомобилни ремъка, всичките еднакъв размер, които не ни трябваха, но можехме да продадем, или от батериите. От кашона мазнина, който нямаше начин да изразходим, преди да граняса, или от тристата флакона лак за коса.
— Ченгето — казва Бранди и всички телове щръкват навън от опънатата й жълта коприна — ми пуска ръка, бърка в крачола на шортите ми и казва, че не се налага отново да се занимаваме със случая. Не се налага да докарваме на семейството ми още проблеми — разказва Бранди. — Този детектив казва, че полицията искала да арестува баща ми по подозрение. Той можел да ги спре, твърди той. От мен зависело, твърди той.
Бранди поема въздух и роклята се разкъсва. Тя диша и всеки дъх я оголва на все повече места.
— Какво ли знаех аз — казва тя. — Бях на петнайсет години. Нищичко не знаех.
През сто зейнали дупки се показва голата кожа.
При останките от влаковата катастрофа баща ми каза, че охраната ще дойде всеки момент.
Ето как го разбрах аз: ще забогатеем. Ще ни пазят. Но онова, което той искаше да каже всъщност, беше, че трябва да побързаме, иначе ще ни хванат и ще изгубим всичко.
Разбира се, че си го спомням.
— Ченгето — разказва Бранди — беше младо, на двайсет и една — двайсет и две години. Не беше някой дърт мръсник. Не беше ужасно — казва тя, — ала не беше любов.
Роклята се разкъсва все повече и скелетът щръква на най-различни места.
— Най-вече — казва Бранди — това за дълго време ме обърка.
Така пораснах аз — с такива влакови катастрофи. Единственият ни десерт от шест до деветгодишната ми възраст беше пудинг полуфабрикат. Излиза, че мразя пудинг. Дори и цветът. Особено цветът. И вкусът. И миризмата.
Запознах се с Манъс, когато бях на осемнайсет години — някакъв страшно готин тип дойде у нас и попита дали имаме някакви вести от брат ми, след като е избягал.
Типът беше малко по-възрастен, но още ставаше. Най-много на двайсет и пет. Даде ми визитка, на която пишеше Манъс Кели. Независим сътрудник на нравствения отдел на специален договор. Единственото друго нещо, което забелязах, беше, че няма халка. Той ми каза:
— Знаеш ли, много приличаш на брат си.
Имаше великолепна усмивка и ме попита:
— Как се казваш?
— Преди да се върнем в колата — казва Бранди, — трябва да ти кажа нещо за твоя приятел, господин Уайт Уестингхауз.
Бивш г-н Чейс Манхатън, бивш Наш Рамблър, бивш Денвър Омлет, бивш независим служител на нравствения отдел на специален договор Манъс Кели. Пресмятам си задачката: Манъс е на трийсет години. Бранди — на двайсет и четири. Когато Бранди беше на шестнайсет, аз бях на петнайсет. Когато Бранди беше на шестнайсет, може би Манъс вече е бил част от живота ни.