Тя казва:
— Трябва да скочиш в бедата с двата крака.
Тя хвърля счупените токове в кошчето за боклук в банята.
— Нито съм хетеросексуална, нито съм хомосексуална — казва тя. — И бисексуална не съм. Искам да се измъкна от етикетите. Не искам да напъхват целия ми живот в една-единствена дума. В едничка история. Искам да открия нещо друго, непознаваемо, място, което го няма на картата. Истинско приключение.
Сфинкс. Загадка. Бяло петно. Неизвестно. Неопределено. Непознаваемо. Неподлежащо на определения. Това бяха всички онези думи, с които Бранди описваше мен под моите воали. Не само история, която се развива така: и тогава… и тогава… и тогава… и тогава, докато умреш.
— Когато те срещнах — казва тя, — ти завидях. Копнеех да имам лицето ти. Реших, че да носиш лице като твоето изисква повече кураж от всякаква операция за промяна на пола. То би те отвело до по-големи открития. Ще те направи по-силна, отколкото изобщо можеш да бъдеш.
Тръгвам надолу по стълбите. Бранди — с новите си равни обувки, аз — напълно объркана, слизаме във фоайето, а през вратата на всекидневната се чува провлеченият плътен глас на господин Паркър, който отново и отново се оригва: „Точно така. Продължавай“.
Двете с Бранди заставаме за миг пред вратата. Махаме една от друга мъха и тоалетната хартия, а аз бухвам сплесканата й на тила коса. Бранди придърпва чорапа си нагоре и издърпва надолу предницата на сакото си.
Картичката и книгата са затъкнати във вътрешния джоб на сакото й, хуят е затъкнат в чорапогащника и никое от тези неща изобщо не си личи.
Разтваряме рязко двойната врата на всекидневната и виждаме господин Паркър и Елис. Панталоните на господин Паркър са смъкнати на коленете му, голият му космат гъз е щръкнал във въздуха. Останалата част от голотата му е втъкната в лицето на Елис. Елис Айлънд, бивш независим сътрудник на нравствения отдел на специален договор Манъс Кели.
— О, да. Продължавай така. Много е хубаво.
Елис получава шестица за изпълнение. Ръцете му стискат Паркъровите чистички голи задни бузи на футболен стипендиант и набутват всичко, което може да погълне, в момчешкото му лице с квадратна челюст от нацистки плакат. Елис сумти и се задавя, осъществявайки завръщането си след принудителното пенсиониране.
Глава двайсет и седма
Мъжът на гишето „До поискване“, който ме помоли да удостоверя самоличността си, до голяма степен трябваше да се довери на честната ми дума. Снимката на шофьорската ми книжка като нищо можеше да е и на Бранди. Това означава за мен много изписани листчета, за да обясня как изглеждам сега. През цялото време в пощата поглеждам встрани, за да проверя дали не съм момичето на ФБР от плаката с най-издирваните престъпници.
Почти половин милион долара — това са около единайсет кила десет и двайсетдоларови банкноти в кашон. Плюс това вътре заедно с парите има и розова бележчица от Еви, която ми пише дрън-дрън-дрън, ако някога пак те видя, ще те убия. По-щастлива не мога да бъда.
Преди Бранди да види до кого е адресирана пратката, отлепям етикета.
Едно от предимствата ми на модел беше, че телефонният ми номер не беше включен в указателя, така че Бранди не би могла да ме издири, в който ще да е град. Бях никъде. А сега се връщаме към Еви. Към участта на Бранди. През целия обратен път двамата с Елис пишем картички от бъдещето и ги пускаме през прозорците на колата, докато пътуваме на юг по междущатската № 5 с два километра в минута. С четири километра по-близо до Еви и нейната пушка на всеки две минути. Сто и двайсет километра по-близо до съдбата с всеки изминал час.
Елис пише: Раждането ти е грешка и ти прекарваш целия си живот в опити да я поправиш.
Електрическият прозорец на линкълна се отваря с жужене един сантиметър и Елис пуска картичката по попътната струя на междущатската №5.
Пиша: Прекарваш целия си живот, превръщайки се в Господ, а после умираш.
Елис пише: Когато сам не споделяш проблемите си, негодуваш, когато изслушваш проблемите на другите хора.
Аз пиша: Всичко, което прави Господ, е да наблюдава и да ни убива, когато му станем скучни. Никога, никога не трябва да бъдем скучни.
Минете към това как четем обявите за продажби на недвижими имоти и търсим големи къщи, обявени за продан. Винаги го правим, когато пристигнем в нов град. Сядаме в някое приятно тротоарно кафене, пием капучино, поръсено с шоколад, и четем вестника, после Бранди се обажда на всички посредници по недвижими имоти, за да разбере в кои домове все още живеят хора. Елис прави списък на къщите, които да обиколим утре.