Писнало ми беше да бъда низша форма на живот само защото съм хубава. Възползвах се от външния си вид. Мамех. Никога нищо не можах да довърша, но въпреки това получавах вниманието и признанието. Чувствах се хваната в клопката на гетото на красотата. Напъхвана в стереотипи. Открадваха ми мотивацията.
В това отношение, Шейн, ние наистина сме брат и сестра. Това е най-голямата грешка, която можах да измисля, за да ме спаси. Исках да се откажа от идеята, че мога да контролирам нещо. Да разбъркам всичко. Да бъда спасена от хаоса. За да видя дали ще се справя, исках да се принудя да порасна отново. Да Взривя зоната си на спокойствие.
Забавих ход, влязох в отклонението и спрях в крайната лента, така нареченото „платно за повреди“. Спомням си, че ми мина през ум: „Колко подходящо“. Спомням си как си помислих, че ще е страшно вълнуващо. Преображението ми. Животът ми щеше да започне съвсем отначало. Този път можех да стана велик мозъчен хирург. Или пък художничка. Сега на никого нямаше да му пука как изглеждам. Хората щяха да виждат само изкуството ми, сътвореното от мен, вместо външния вид и щяха да ме обичат.
Последната ми мисъл беше, че поне пак ще раста, ще мутирам, ще се адаптирам, ще се развивам. Ще срещна физически предизвикателства.
Нямах търпение. Извадих пистолета от жабката. Бях с ръкавица, за да се предпазя от барутни изгаряния. Извадих пистолета през счупения прозорец на една ръка разстояние. Дори не се прицелих, дулото беше на половин метър от мен. Рискувах да се убия, но тази идея вече не ми се виждаше чак толкова трагична.
Това преображение щеше да удари в земята пиърсинга, татуировките и клеймата — всички тези малки модни бунтове, толкова безобидни, че сами по себе си се превръщат просто в мода. Тези мънички книжни тигри — опити да отхвърлиш красотата, които само я укрепват още повече.
Изстрелът — спомням си само, че беше все едно да те фраснат яко. Куршумът. Една минута фокусирах поглед, но цялата предна седалка беше оплескана с моята кръв и сополи, лиги и зъби. Трябваше да отворя вратата и да взема пистолета, паднал до прозореца. Шокът помагаше. Пистолетът и ръкавицата са в един канал на болничния паркинг — хвърлих ги там, ако са ви необходими доказателства.
После — венозният морфин, малките операционни ножички за маникюр, които разрязаха роклята ми, миниатюрната прашка, полицейските снимки. Птиците изкълваха лицето ми. Никой и не заподозря истината.
Истината е, че малко по-късно ме обзе паника. Оставих всички да мислят погрешно. Бъдещето не е добро място отново да започнеш да лъжеш и да мамиш. Никой друг не е виновен, освен мен. Избягах, защото възстановяването на челюстта ми беше прекалено голямо изкушение да се върна обратно, да играя играта, играта на хубостта. Сега цялото ми ново бъдеще все още предстои и ме очаква.
Истината е, че да си грозен не е такава тръпка, каквато си мислите, но може да бъде възможност за нещо дори по-добро, отколкото съм си представяла.
Истината е, че съжалявам.
Глава трийсет и втора
Върнете се към спешното отделение в „Ла Палома“. Венозният морфин. Мъничките операционни ножички за маникюр разрязват костюма на Бранди. Нещастният пенис на брат ми, синкав и студен, изложен пред погледа на целия свят. Полицейските снимки и сестра Катрин, която пищи:
— Снимайте! По-бързо снимайте! Той губи кръв! Минете към операцията.
Минете към следоперационния период. Минете към това как отвеждам сестра Катрин настрани — дребничката сестра Катрин е прегърнала коленете ми и така ги стиска, че аха-аха ще се строполя на земята. Тя ме поглежда — и двете сме изцапани с кръв — и аз я моля писмено:
Моля те.
Направи това за мен, моля те, много е важно. Ако наистина искаш да ме направиш щастлива.
Минете към Еви, инсталирана като в токшоу под прожекторите в „Бръмбах“ — бъбри с майка си, с Манъс и новобрачния си съпруг и им разказва как е срещнала Бранди години преди всички нас в някаква група за взаимопомощ на хора, сменили пола си. И как всеки има нужда от разтърсващо бедствие от време на време.
Минете по-нататък, към един ден, скоро, когато на Манъс ще му поникнат гърди.
Минете към мен, коленичила до болничното легло на брат ми. Цветът на кожата му е такъв, че не знаеш къде свършва синият болничен халат и къде започва Шейн — толкова е блед. Това е брат ми, слабичък и блед, с неговите хилави ръце и пилешки гърди. Кестенявата коса е залепнала за челото му — той е човекът, с когото помня, че израснахме заедно. Сглобен от клечки и птичи костици. Шейн, когото бях забравила. Шейн отпреди злополуката с лака за коса. Не знам защо го забравих, но Шейн винаги изглеждаше много нещастен.