Минете към това как отказват да ми покажат снимките — единият детектив казва, че ако куршумът бил минал пет сантиметра по-нагоре, щяла съм да съм мъртва.
Не проумявах идеята им.
Пет сантиметра по-надолу — и щях да се изпържа в пикантната си рокля от памучен креп, докато се мъча да убедя застрахователния агент да се откаже от данъчните облекчения и да ми смени стъклото. После щях да се изтягам край някой басейн, намазана с крем против изгаряне, и да разправям на двама готини пичове как съм карала по автострадата в Стингрей и „някакъв камък или знам ли какво беше… но страничното ми стъкло просто се пръсна“.
А готините пичове щяха да кажат:
— Леле-мале!
Минете към друг детектив — онзи, който претърси колата ми за куршума, парченца от кости и други такива. Детективът забеляза, че съм карала с полуотворен страничен прозорец. Прозорецът на колата — обяснява ми тоя над снимките ми двайсет на двайсет и шест по бял чаршаф, — прозорецът на колата винаги трябва да бъде или отворен докрай, или затворен. Не си спомнял колко автомобилисти бил виждал обезглавени от прозорци при катастрофа.
Как да не се разсмея.
Така каза — автомобилисти.
Устата ми беше в такова състояние, че единственият звук, който можех да издавам, беше смехът. Не можех да не се засмея.
Минете към момента, когато, след като ме снимаха, хората престанаха да ме гледат.
Гаджето ми Манъс дойде същата вечер — след спешното, след като ме откараха на носилката в операционната, след като кървенето спря и ме настаниха в единична стая. Тогава Манъс дойде. Манъс Кели, който ми се явяваше годеник, докато не видя какво е останало от мен. Манъс седеше и разглеждаше черно-белите снимки на новото ми лице, разбъркваше ги и ги разместваше, обръщаше ги наопаки и настрани — също като онези скрити картинки, когато в единия миг виждате красива жена, но като погледнете отново, съзирате бабишкера.
— О, Господи — възкликва Манъс.
После казва:
— Мили, мили Боже.
А след това:
— Исусе Христе.
Когато за първи път излязох с Манъс, още живеех с нашите. Манъс ми показа значката в портфейла си. У тях си имаше и пистолет. Беше полицейски детектив и наистина преуспяваше в нравствения отдел. Работа му се отваряше през май и декември. Манъс беше на двайсет и пет, а аз на осемнайсет, но ходехме. В такъв свят живеем. Веднъж излязохме на разходка с лодка и той носеше бански „Спидо“, а всяка умна жена би се досетила, че това означава поне бисексуален.
Най-добрата ми приятелка Еви Котрел е модел. Еви казва, че красивите хора не бивало да ходят с красиви хора. Заедно те просто не привличат достатъчно внимание. Тя твърди, че когато двама красиви са заедно, стандартите за красота изцяло се променят. Чувствало се, разправя Еви. Когато и двамата сте красиви, никой от двамата не е красив. Заедно, като двойка, вие сте по-малко от сумата от отделните събираеми.
И не забелязват никого от вас — вече не.
И все пак навремето снимах една реклама — от онези дълги-предълги реклами, за които си мислиш, че всеки момент ще свършат, защото, в края на краищата, това е само реклама, но всъщност се точат по трийсет минути. Нас с Еви ни наеха за ходещи секс мебели — да се разхождаме цял следобед по тесни вечерни рокли и да примамваме телевизионната публика да купува машината за сандвичи „Мляс мляс“. Манъс идва, сяда сред публиката в студиото, а след снимките ми вика: „Да се разходим с лодка“, а аз отговарям: „Ами хайде!“.
И така, излязохме с лодката и аз си забравих слънчевите очила и затова Манъс ми купи нови на пристанището. Новите ми слънчеви очила са съвсем същите като тези на Манъс, марка „Вюарне“, само че моите са произведени в Корея, а не в Швейцария, и струват два долара.
Три мили навътре в морето аз се препъвам по палубата. Падам. Манъс ми хвърля въже и аз не успявам да го уловя. Манъс ми подхвърля бира — не улавям и бирата. Заболява ме глава — получавам такова главоболие, с каквото Господ те наказва в Стария завет. Онова, което не знам, е, че едното от стъклата на очилата ми е по-тъмно от другото, почти непрозрачно. Заради това стъкло съм сляпа с едното око и не мога да преценявам дълбочината.
Тогава не знам, че зрението ми е толкова прецакано. От слънцето е, казвам си, и затова не свалям очилата и продължавам да се препъвам, сляпа и измъчена.
Минете към второто посещение на Манъс в болницата. Той казва на снимките ми — двайсет на двайсет и шест по чаршаф, собственост на Мемориална болница „Ла Палома“, че трябва да се замисля как ще живея по-нататък. Трябва да започна да правя планове. Нали разбираш, казва той, да се запишеш на някакъв курс. Да завършиш образованието си.