М. Маринов
Невидими очи
В мъглива октомврийска нощ бившият майор от царската армия, а сега агент X-3, отговорен сътрудник на чуждестранно разузнаване, премина границата. Метеорологичната служба не сгреши: валеше дъжд, а дъждовните капки измиваха следите на агента.
Задачата на агента беше да свърже разпокъсаните нишки на разузнаването, да организира шпионаж и диверсии, като използува нови шифри, експлозивни и отровни вещества.
Той мина 6 км на север от границата. Тук свършваше едва забележимата пътечка, минаваща през блато, известно като непроходимо. Оставаха още 2 км до шосето, където го чакаше кола с пропуск за граничната зона.
Агентът още веднъж провери посоката по светещата стрелка на компаса и ускори крачките си. Непрогледна тъмнина и мъгла скриваха околните предмети. Той виждаше едва на две крачки пред себе си и това го успокояваше. Чувствуваше се невидим и неуловим…
Капитан Стефанов и тази нощ седеше до дежурния телефонист на граничната застава. Постовете току-що се бяха сменили.
В 23 часа и 17 минути звънецът прекъсна тишината. Телефонистът бързо превключи щепселите на номератора и подаде слушалката на Стефанов.
— Говорете с топлоуловителя Т-3.
— Другарю капитан, старшина Чернев сигнализира с „прожекторчето“ си за преминал границата човек. „Прожекторчето“ на Чернев се движи през блатото по посоката на Сухото дере.
— Добре — отговори Стефанов, — продължавайте да следите движението на Чернев и съобщете, ако посоката се промени.
— Свържете ме с „прожекторите“ — каза Стефанов на телефониста.
Ефрейтор Пеев и сержант Костадинов се обадиха.
— Пратете ваши хора с шлемове към квадрата К-72 — заповяда Стефанов, — за всички промени ще ви съобщавам, а вие ще сигнализирате на другите по установения ред.
След това капитан Стефанов се свърза е топлоуловителите Т-1 и Т-2 и им заповяда да контролират пътищата.
В тъмнината започни едно незабележимо движение. Невидими сигнали кръстосваха мрака. Пръстенът около нарушителя на границата ставаше все по-тесен.
С всеки изминат метър агентът ставаше по-спокоен. Тук вече свършваше зоната на постовете и можеше да се върви по-бързо.
Изведнъж особен шум се чу отстрани. Някаква топла вълна полъхна агента. Той се обърна, но в същия момент две силни ръце стиснаха неговите рамене като железен обръч. Той видя как от тъмнината израснаха хора със странни маски на главите. Опита се да дръпне ръце към запечатаните в специални бомби секретни материали, но раменете му изхрускаха под силните ръце на старшина Чернев. Следващия миг той беше внимателно „опакован“ за доставка в заставата.
През прозорците на оптическата лаборатория на военно-научно изследователския институт проникваше слабата светлина на сивото октомврийско утро. Старшият научен сътрудник инженер полковник Димов с поялник в ръка правеше последните скачвания в сложна схема, монтирана върху един от лабораторните щандове. Той обичаше тези минути, когато преплетените лиши на чертежа се превръщаха в гъвкави медни проводници с разноцветна изолация, а съединенията им блестяха със светли капки калай. Сътрудниците на полковника станаха от местата си и го обкръжиха, за да видят първите резултати от новия експеримент. Техникът внимателно и бързо подаваше на началника нужните детайли.
Телефонът върху бюрото на полковника иззвъня. Един от офицерите вдигна слушалката.
— Ало!… Да, сега ще се обади… Другарю полковник, търсят ви от Щаба на граничните войски.
Полковник Димов остави инструментите и побърза към телефона.
— Здраве желая, другарю полковник! — чу се гласът на подполковник Илиев. — Мога да ви зарадвам. Вашите апарати се оказаха пригодни към полеви условия. Шлемовете и прожекторите помогнаха да хванем важен агент. С топлоуловителя открихме превозно средство, което се отклони от посочения в пропуска маршрут, за да прибере агента. Можете да дойдете при нас и да се запознаете с подробностите по залавянето. Апаратите работят много добре. Ние сме на мнение и това ще докладваме на Министерството, че може вече да се пристъпи към серийно производство…
Като свърши разговора, полковникът се върна към щанда и скоро сигналните лампи светнаха с различни светлини, а зеленикавите екрани на осцилографите се прорязаха от ярки бягащи линии…
Полковник Димов още като студент в Софийския университет се увличаше от физика. Нелегалната работа в РМС му наложи да прекъсне следването, от 43-та година той се сражаваше в редовете на партизански отряд. В отряда продължаваше да мисли върху различни научни проблеми, особено го интересуваше оптиката. Затова партизаните го бяха кръстили „професора“.