— Не — отвърна тя, но мислено му благодари за напомнянето, че убиецът е изчезнал от помещението, което оглеждаше.
Това ѝ припомни и една друга сентенция на Линкълн Райм: „Отваряй си очите, гърби си опазѝ.“ Тя опипа приклада на глока си за самочувствие и продължи огледа.
— Така, ето нещо интересно — каза на Райм след известно време. — Във фоайето. На около три метра от жертвата. Парче черен плат. Копринен. Искам да кажа — изглежда копринен. Намира се върху една част от флейтата, така че трябва да е негов или неин.
В коридора нямаше нищо интересно и тя влезе в зрителната зала, като отново докосна оръжието си. Успокои се веднага, защото в помещението нямаше място, подходящо за скривалище, нито скрити изходи. Когато започна огледа обаче, почувства тревога.
„Зловещо…“
— Райм, странна работа…
— Не те чувам, Сакс.
Тя си даде сметка, че неволно е започнала да шепне.
— Около падналите столове има следи от изгорял конец. Мирише на азотна киселина и сяра. Полицайката каза, че стрелял веднъж. Вътре обаче не мирише на бездимен барут, а на нещо друго. А, да… Някаква сива бомбичка. Може би не е имало никакъв изстрел… Чакай. Ето още нещо, под стола. Малка зелена платка с високоговорител.
— Малка ли? — попита жлъчно той. — Метърът е малък в сравнение с километъра. Един километър е малък в сравнение със сто, Сакс.
— Извинявай. Около пет на дванайсет сантиметра.
— В сравнение с монета от един цент това е голямо, не мислиш ли?
„Разбрах, благодаря за напомнянето“ — помисли си тя.
Прибра всичко и излезе през втората врата — аварийния изход. Сне отпечатъците, които намери там. Накрая събра микроулики за сравнение с тези от мястото, където бяха стояли престъпникът и жертвата.
— Прибрах всичко, Райм. Идвам след половин час.
— Ами тайният изход, за който говорят всички?
— Не намирам такъв.
— Добре, идвай, Сакс.
Тя се върна във фоайето и пусна фотографите и екипа за снемане на пръстови отпечатъци, Франсискович и Аусонио я чакаха при вратата.
— Намерихте ли чистача? — попита Сакс. — Трябва да видя обувките му.
Аусонио поклати глава:
— Наложило се да закара жена си на работа. Оставих съобщение в отдел „Човешки ресурси“ да се обади.
Партньорката ѝ каза тържествено:
— Хей, полицай, с Нанси говорихме… Не искаме този боклук да се измъкне. Ако можем да помогнем с нещо, не се колебай да ни се обадиш.
Сакс ги разбираше много добре.
— Ще видя какво мога да направя.
Радиостанцията на Селито изпращя и той се обади. Вслуша се за момент, после обяви:
— Братята Харди. Приключили са с разпита на свидетелите.
Сакс и Селито завариха двамата мъже в главното фоайе. Единият беше висок, другият — нисък, единият имаше лунички, другият — не. Тези детективи се бяха специализирали в разпитването на свидетели.
— Разговаряхме със седем души.
— Плюс пазача.
— Нямаше преподаватели…
— … само студенти.
Наричаха ги Близнаците въпреки коренно различния им външен вид. Тяхна запазена марка бе „допълващото“ задаване на въпроси, което така объркваше и престъпници, и свидетели, че те преставаха да ги различават. Слушателят им можеше да ги разбере най-лесно, ако си представи, че са един човек.
— Информацията не е от най-точните.
— Най-напред — всички са наплашени.
— Обстановката също допринася. — Полицаят кимна към паяжините, висящи от потъмнелия от влага и прах таван.
— Никой не е познавал много добре жертвата. Когато дошла тук сутринта, отишла в зрителната зала с една приятелка. Тя…
— Приятелката.
— … не видяла никого вътре. Поговорили десетина минути. Приятелката излязла около осем.
— Значи — обади се Райм, който ги беше чул по радиостанцията — престъпникът е чакал вътре.
— Жертвата — рече по-ниският от двамата детективи — е дошла от Грузия…
— Това е до Русия.
— … преди около два месеца. Била доста саможива.
— От консулството ще се свържат с роднините ѝ.
— Всички останали студенти са били в друга зала и никой не е чул или видял нищо.
— Съпруг, гадже? — попита Сакс, мислейки за правило номер едно при разследванията на убийства: извършителят обикновено познава жертвата.
— Няма, доколкото е известно на останалите студенти.
— Как е проникнал в сградата? — попита Райм и Сакс предаде въпроса.
Пазачът отговори:
— Единствената отключена врата е на главния вход. Има авариен изход, разбира се, но не може да се отвори отвън.